Емилиян Станев
Орли
Преди петдесет или шестдесет години тяхното гнездо беше в скалите, от другата страна на клисурата, където днес минава железният път. Там бяха живели много години, необезпокоявани от никого. Бяха виждали от висините стадата диви кози, които слизаха от малкото синьо езеро, дивите петли, плахите сърни и едрите кафяво-черни мечки, над чиито бърлоги растеше здравец и бръшлян.
Никой не би могъл да каже нещо положително за тяхното минало, защото то обземаше един период от време, дълъг цял век и половина. Никой не знаеше къде бяха излюпени те, къде бяха се срещнали за пръв път и с какви събития бе изпълнен животът им в това време. Тогава през клисурата рядко минаваха хора — разбойници или овчари, — които вековните гори поглъщаха в своите мрачни дебри. А когато свирката на първия локомотив огласи тясната клисура и брадвите оголиха двата й склона, орлите напуснаха това място завинаги.
Те се преселиха сред планината, на най-високата недостъпна скала, прилична на огромен жълт зъб, изникнал върху стръмните сипеи и урви, където сутрин и вечер пълзяха мъгли. Облаците, който вятърът гонеше по небето, сякаш се докосваха до върха на скалата, и когато човек се заглеждаше в тях, струваше му се, че не се движат те, а самата скала бяга назад заедно с планината и с цялата земя.
Слънцето и дъждът бяха изронили и отънили върха на варовика, а подземните води преди векове бяха пробили в средата му голяма дупка. В тая малка пещера беше свито гнездото им. Няколко пръта, изцапани с куришки и ръждясали от кръв, предпазваха орлетата от пропастта. Кожи от дивеч и перушина от глухари покриваха вътрешността на тяхното просто и сурово убежище.
Вечер, когато се връщаха да нощуват, на скалистия връх беше още светло. Тук слънчевите лъчи се показваха първи и угасваха последни. Светлината бавно се оттегляше към върха и незабелязано догаряше бледорозова и нежна. В тия вечерни часове вечните снегове на околните върхове искряха рубиненочервени и девствено чисти, долу, в пропастта, мъглите се събираха като стада, а старите борове посивяваха. Студеното и равно мълчание на планината ставаше още по-тежко и напрегнато, като че самата планина се стаяваше в очакване на нещо велико и важно. Само еднообразният рев на водите й се чуваше по-силно, като единствен глас, който говореше за непроменната и вечна същност на живота.
Орлите се прибираха един след друг.
Най-напред над гребена на съседния хребет се показваше орлицата. Тя се спущаше към скалата и започваше да се вие край нея, сякаш я опасваше с невидими въжета. Тогава ясно се виждаха нейните широки, рошави криле, късото й квадратно тяло и дори главата й, която се движеше насам-натам.
Малко по-късно от запад, където залезът бе разкървавил небето, се показваше и орелът като черна точка, която нарастваше заплашително бързо. След минутка той се озоваваше над скалата, край която все още продължаваше да кръжи орлицата. Двете птици кацваха тържествено и бавно, прилични на две тъмни, злокобни сенки.
Там оставаха неподвижни, строги, загледани зад хоризонта, като че отново виждаха простора на равнините, над които бяха летели през деня — реките, пътищата и градовете, отдето достигаше шумът на един друг живот.
Понякога орлицата, която беше по-едра от орела, се приближаваше към него с тежки, едри скачки, с повдигнати заплашително криле, с изпъната шия и упорито се вглеждаше в очите му, сякаш искаше да му съобщи нещо. Дивият й поглед гореше свирепо и гордо, а приведеното й тяло напомняше с дебнещата си стойка убиец, който се приближава към жертвата си.
После двамата се наместваха на скалата и там заспиваха.
Случваше се през нощта планината да зареве от буря, да плисне дъжд или лапавица да побели всичко. Орлите обаче оставаха невъзмутими на местата си, безчувствени към стихията.
Сутрин се събуждаха в ранни зори, когато доловете на планината бяха още пълни с мрак, отърсваха се и отлитаха да дирят храна.
Орлицата отиваше към равнината на изток. Орелът беше си избрал вълнообразната местност на юг. Всеки от тях си имаше ловна област и никой не разчиташе на другия в дирене на плячката. Само когато се случваше да нападнат стадо диви кози, излязло по високите каменисти върхове, близо до някоя пропаст, двамата действаха заедно. Тогава се спущаха с фучене над жертвата си, блъскаха я с крилете си, докато тя се зашеметеше и паднеше в пропастта. После с висок тържествуващ крясък налитаха на разкъсаното й тяло.
Понякога дебнеха някой глухар, излязъл на открито, някой заек. Кръжаха над лова си търпеливо и с часове чакаха удобния миг, за да нападнат. А когато в планината не можеха да хванат нищо, отлитаха към равнината да дирят мърша.