Ако тези неща са скучни, рекох си, какво ли ще й се види моето учене.
— А има ли други благочестиви от живите, като нас, или всичките са грешници?
— Има всякакви. Религиозни фанатици като вас не са много, но и такива има. Някои примерно са отрекли цивилизацията въобще, и са се върнали към животните. После повечето от тях пак са тръгнали да еволюират, де. А някои не са — страшно е интересно да ги изучава човек. На другата крайност са тези, които са искали безкраен и неограничен прогрес — те отдавна вече са Безтелесни.
— Това какво ще рече?
— Нямат постоянни тела, създават си каквито им хрумне за мига. Владеят сили, които ние даже не можем да си представим, всеки един от тях знае и може хиляди пъти повече от всички обикновени хора накуп…
Ясно какво са, значи. Духовете на злото от Летописа на Смутното Време. А пък онези другите, Аугментираните, сигурно са демоните, дето са уж хора, а с дяволски сили в тях? Дето си говорят с машините само с мисъл, и прочее?
— Нашата група е смятала за оптимално нивото на прогрес от известно време преди разделянето — продължаваше гостенката ми. — Грубо, де. Татко казва, че при подбирането на отделните елементи от утвърдения начин на живот е имало толеранс от стотина години, и че разни неща, дето ние ги ползваме заедно, тогава са се появявали с по петдесет и повече години разлика… И понеже връзката между групи на различно ниво на развитие се прави най-добре от такива на междинно ниво, и нашата била много отворена за контакти, ни избрали да правим връзката с десетина изостанали свята като вашия, и с няколко по-развити.
Както и да е, сигурно ще го разбера всичко това после. Важното е да не се издавам, че не схващам.
— А нашата група най-праведната от всички ли е била?
— Има групи, които са се изолирали напълно — изгледа ме дяволито Христина. — Те сигурно ще да са още по-праведни… Други са постигнали договореност за много ограничена връзка — вашата е била такава. Дали сте разрешение да ви изучават срещу това да се представят за самодиви, таласъми и други подобни, с цел укрепване на религията.
Бях като ударен от гръм.
— Не може да бъде! Искаш да кажеш, че…
— Точно така, глупчо. Нашите изследователи могат да ви изучават, но са длъжни за отплата да се представят за зли духове и да плашат хората. За да могат вашите свещеници да ги гонят. Видя как можеш да изглеждаш иначе, нали? Татко се занимава с това — да оформя образите на изследователите като самодиви и караконджоли, и да ги прехвърля където трябва във вашия свят. И аз използвам тайно неговата машина, която го прави.
— Искаш да кажеш, че самодивите и караконджолите само се преструват на лоши? И че като се спомене Божието име бягат, защото е такава уговорката, а не защото ги е страх? — Сетих се, че тя е кръстена на Господа, и че не се изчерви нито веднъж, докато обясняваше. — Не може да бъде! Само като го разкажа на отците тук…
— Не бива да го казваш за нищо на света! Това е тайна, разбираш ли? Даже и аз не трябва да знам всичко за нея, преди да порасна и да държа изпити. Докопах се непозволено.
— И какво ще стане, ако я разкажа?
— Ами като престанете да се плашите, всички изследователи ще почнат да ровят защо. И някой изследовател ще го разбере, и нещата ще стигнат до татко. И той като претърси, ще намери какво е станало, и няма повече да мога да идвам и да си играем! А сигурно ще накажат и него.
— Добре де, ще си мълча. Но идвай по-често.
— Идвам колкото често мога, татко вече подозира, че нещо не е наред! Ако ме хване… А ти само дремеш в килията и чакаш.
— Не дремя! Играех шах наум. Сам със себе си.
— Брей! Много умен си се извъдил.
— Искаш ли да изиграем една игра? Да видим кой е по-добър.
— Мразя шаха до смърт. Ама татко ще те бие като добрутро.
— Като добрутро ще го бия аз. А после той теб, само че не на шах.
— Глупчо такъв! Тръгвам си.
— И престани да ме лъжеш, че само се преструвате на лоши. В нашата околия преди години е имало вампир, който е убил над сто души.
— Ще проверя, и ще ти кажа каква е работата. До скоро!
Последва още една скучна седмица. На отец Андроник му мина цицината, и брат Йоан му скова нова врата на килията. Стана яка като манастирската порта, от три пръста дебели дъски. С пълна сигурност беше най-здравата врата на килия в манастира — всички монаси се шегуваха, че през нея даже самодива няма да може да влезе. Брат Харалампий пък веднъж добави, че това няма значение, и че важното е Андроник да не може да излезе, ама като ме видя, че го слушам, млъкна. Отец Андроник много искаше вратата да се отваря отвътре навън, ама игуменът не даде.