— Каквото и да е, наистина не е повреден. В килията ми се виждаше Христина. Просто се сетих, че това не е тя — никога няма да каже такива неща. И реших да ви изхитря.
Христина ме изгледа опулено, след това се просна по гръб на плочата и започна да се смее до скъсване и да рита из въздуха. Таткото премига, след това подбели очи и се хвана за сърцето. Уплаших се, че може да му стане нещо.
— Ти… ти… — Таткото едвам си поемаше дъх. — Ти си по-голяма напаст и от нея! Знаеш ли какво значи да лъжеш? Колко е недостойно?
— Например да се представиш за дъщеря си, и да говориш лъжи от нейно име ли? Знам, и още как.
Бащата на Христина се хвана за главата и махна с ръка. Изглеждаше здравата ядосан.
— Какво ли изобщо говоря с теб. Повече няма да се свързвате, и точка. Ясно?
— Няма да стане, татко — кресна Христина. — Ако трябва, ще разбия цялата ни компютърна система, но ще си намеря връзка!
— Срещу експертите от Центъра не можеш да направиш нищо. Още по-малко пък уважаемият ни Петърчо.
Хвана ме яд. Тоя Христинин татко май не ми беше сърбал попарата.
— Уважаемият ни Петърчо може да направи нещо, уважаеми татко на Христина.
— Да бе, технически чудотворецо. Само че главата ми не побира как. Ще кажеш на мама и на тате ли? Или на игумена ви?
— И не само на тях. Ще разкажа, че сме се свързвали пряко, и че знам за вашия свят всичко забранено. Ще ви опиша как изглеждате наистина. Ще разкажа на отците ни какво са всъщност и самодивите, и караконджолите, и всичко останало. Да не се боят от тях, а да ги питат защо са тук, и какво изучават. И да им казват откъде знаят тези неща, за да не смеят онези да ги плашат.
Таткото се смръзна. След това физиономията му бавно се удължи, и той отново подбели очи.
— Господи, какъв кошмар!
— Напротив! Знаете ли каква радост и веселие ще е? Сигурно ще направят деня църковен празник! И ще напишат житие за мен, като за светците!
Той започна да блъска с юмруци главата си. Помълча известно време, после поклати глава:
— Това не може да остане така. Нямам право…
— Нали вече е станало? — попита Христина. — Защо тогава да не остане?
— Защото е нарушение. В техния свят ще се пръсне забранена информация, и…
— Няма да се пръсне — прекъснах го аз. — Няма да кажа нищо.
— Така ли?… Петърчо, можеш ли да си спазваш думата?
— Да!
— Ама наистина?
— Съвсем наистина.
— Не вярвам.
— Обещавам! Сега ще ни разрешите ли да се виждаме?
Таткото се усмихна доволно.
— Не ти вярвам, че можеш да си спазваш думата.
— Така ли?!
— На по-предишната ви среща ти каза, че ще ме биеш на шах като добрутро. Ще поиграем на шах. Победиш ли ме, спазиш ли си думата, значи можеш, и ще ви разреша да се свързвате. Иначе няма да стане. Справедливо ли е? — Той се усмихна още по-широко.
— Татко, това не е честно! — подскочи Христина. — Ти си гросмайстор, най-добрият на шах в Центъра си! А той току-що се е научил. Петърчо, колко пъти си играл на шах?
— Четири…
— Виждаш ли, татко? Не е честно…
— Тогава да не е давал дума, Христинче. И аз нямам право да ви разреша връзка, защото е пряко нарушение на Конвенция от хиляда години, и на какви ли не още договорености, и за това се наказва, а ти го искаш от мен, нали? Тогава е справедливо и той да си спази думата. Е, Петърчо?
Хвана ме страх, но нямах изход.
— Добре.
Бащата на Христина натрака нещо на дъската си, и на пода пред нас се появиха фигури за шах, наредени върху дървена дъска с квадратчета на нея. Бяха разкошно направени, сигурно дърводелецът ги беше работил с месеци. Откъм мен бяха белите.
— Играй!
Замалко да се опитам да преместя с ръка фигурката. Усетих се навреме, и само посочих:
— Този войник — тук.
Таткото ме изгледа странно, след това тракна по онази дъска на масата, и войникът ми отскочи две квадратчета напред. Черен се премести срещу него.
— Този войник — тук…
Към десетия ход таткото престана да се усмихва, и започна да мисли все по-дълго. Наистина беше много по-добър от отец Геласий — иначе щях да го бия някъде между петнайсетия и двайсетия ход. На шестнадесетия си измисли някакво прескачане на топа през царя, а два хода по-късно твърдеше, че аз нямам право да го правя, като царят ми е заплашен. Щях да го обвиня в нечестна игра, но Христина потвърди, че е правилно. Нищо, де — и това не му помогна. На четиридесет и деветия ход загуби играта.
— Е, татко? — запита Христина, която още не вярваше на очите си.
— Правилата на турнира са по шест партии. Тепърва ще видим. — Татко й изглеждаше малко нервен.