— Ясно. Разбрах всичко. — Отецът ме побутна да прекрача през портата, и махна с ръка към манастирския двор. — Като гледаш манастира, как ти се струва?
Заоглеждах двора смаяно. Беше не знам колко пъти по-голям и от най-големия селски двор, който съм виждал — поне по пет-шест пъти по сто крачки дълъг и широк. Оградата беше от непечени кирпичи, висока повече от човешки бой, варосана и покрита с керемиди. Портата беше от дъбови дъски, дебели по три пръста, и през нея можеха да се разминат спокойно две каруци, натоварени със сено.
Отвътре покрай оградата се редяха различни бараки и навеси — свинарници, конюшни, хамбари, работилници… Доста изглеждаха позапуснати, имаше дори няколко рухнали. Няколко монаси тъкмо разчистваха развалините на една от тях, и като видяха, че отец Никодим ги гледа, се позабързаха малко.
Ама истински интересното беше манастирът насред двора. Целият от червени печени тухли, с мънички прозорчета по стените… и огромен!
Даже като го гледах, не можех да повярвам, че може да има толкова голяма сграда. Владишката епархия, в Широкопол, е на два ката, и е широка и дълга колкото поне пет нормални селски къщи. Манастирът обаче беше къде на четири, къде на пет, на някои места дори на шест ката; няколко кули стърчаха още по-високо. На ширина пък беше още по-грамаден — черквата в средата му беше поне колкото тая в Широкопол, а той я обхващаше от три страни, и оставаха поне по десет разтега отвсякъде около нея свободно място. Направо не можех да повярвам на очите си.
— Е, Петърчо? Какво ще кажеш?
— Дяволски е интересен!
Отец Никодим внезапно се пресегна, хвана ме за ухото и го изви силно.
— Ти чуваш ли се какво приказваш, бе?
— Оооох, боли! Нещо лошо ли казах?
— „Дяволски“ е лоша дума. Кажеш ли го още веднъж, ще има бой с пръчка. Разбра ли?
— Да, отче.
— Тръгвай тогава с мен, да ти покажа килията ти.
— Прав си, Петърчо. Най-големият манастир в Митрополията е, и един от най-големите в цялата Патриаршия — разказваше отец Никодим, докато вървяхме по коридори, стълбища, проходи, пак коридори, стълбища, проходи, и пак… — Започнат е триста и петнайсет години след Преселението, и е строен седемдесет и две години. Цялата Митрополия е давала доброволно по един месец труд годишно за съграждането му, всичките тези години — а като са се заселили първите монаси, са работили само по строежа. И е пристрояван после и досега. Някога тук са живели почти две хиляди монаси, и е трябвало да се молят в манастирската черква на смени…
Чудех се какво ли ще да е било тогава. Сигурно с по-малко паяжини наоколо — ако не друго, поне монасите ще да са ги обирали, докато са се провирали един покрай друг в блъсканицата. И с по-малко плесен и мухъл по тухлите, пак затова. Е, поне в долната половина на коридорите — на повечето места сводовете се извисяваха над два човешки боя. Само че колкото повече вървяхме, толкова повече си мислех, че две хиляди сигурно е страшно много хора, ама нищо чудно хич да не са били натясно. Коридорите, проходите и стълбищата като че ли нямаха край. Ту се качвахме, ту слизахме. Много скоро съвсем изгубих посоката.
— А сега сме стотина души всичко, с все обикновените братя и послушниците — продължаваше умислено отецът. — Понякога си мисля, че и ние сме тръгнали по пътя на Сатаната като всички други… Слава на Бога, че не е отвърнал лице от нас. Онзи ден бяха докарали едно сакато момче, да се помоли пред иконата на Богородица. Родителите му щяха да припаднат, като видяха чудото.
— Какво му е било?
— Беше без един крак. И както се молеше… Ще видиш сам. Честичко идват да се лекуват. И после пак тръгват да вършат грехове, проклетниците!… Ето килията ти — отвори отецът една дебела дървена врата. — Доскоро беше на Димо, ама той вече се готви за монах, така че слезе на първия кат, при останалите.
Килията беше три на пет крачки. На пода имаше сламеник, покрит с дебела кафява черга. Светилниче висеше на забит между тухлите на стената пирон. И това беше всичко в нея.
На малкото прозорче имаше дървен капак, широко отворен. Надигнах се на пръсти и погледнах навън. Пред очите ми беше куполът на черквата.
— Тук май сме на доста високо?
— На последния кат.
— За да сме по-близо до Бога ли?
— И затова — ухили се отецът.
— А истинските монаси защо са долу на първия кат? За да са по-надалече от Него ли?
Усмивката му изчезна като прерязана. Май пак бях попитал нещо, дето не е хубаво.