Втората игра я спечелих още на тридесет и шестия ход. Бях научил доста от първата, и успях да направя един много хитър номер — на всеки ход хем да плаша царя на таткото, хем да му взимам фигура, и така девет фигури подред. Бащата на Христина само пъшкаше, и мислеше толкова дълго преди всеки ход, че започнах да подремвам, докато го чакам.
— Татко, не мислиш ли прекалено дълго? — попита дяволито Христина.
— Имам право на два часа за мислене.
— Да, ама Петърчо играе, без изобщо да мисли.
— А какво има за мислене? — учудих се аз. — То се вижда какво трябва, само местиш фигурата…
Таткото ме гледаше като брат Иларион превъплъщенията на Христина.
Третата игра той я започна направо страхотно. Взимаше ми фигурите една след друга, към двайсетия ход ми останаха половината, а той беше загубил само един войник. Сигурно щеше да ме бие към тридесетия, само че Христина го хвана, че шмекерува. Бил пуснал някакъв си Арканус, дето бил по-велик шахматист от всички хора на света накуп, за да му подсказва. Така и не разбрах откъде го е пуснал, и как го е държал там. Христина така се накара на баща си, че той се изчерви точно като нея, когато лъже. Тя му каза какво ли не за честни думи и спазването им, а той само пъшкаше и мислеше, като над ходовете предишната игра.
— Добре де, махам го — предаде се накрая таткото.
— Чакайте малко! — обадих се аз. — Искам да го видя.
— Защо?
— Ако е по-майстор от всички хора накуп, значи няма как да е човек. Иначе трябва да е по-майстор от себе си. Искам да видя какво е, като не е човек.
Таткото равнодушно завъртя една от кутиите на масата към мен. На едната й страна имаше някакви разноцветни букви и цифри. Не разбрах сами ли светеха, или изглеждаше така заради пренасянето на образа.
— Няма го. Да не се е скрил?
Двамата оттатък се спогледаха, след това таткото тракна по дъската си няколко пъти. Буквите и цифрите изчезнаха, и на стената на кутията се появи як мъжага, седнал на камък и дълбоко умислен.
— Пренесли сте образа му върху кутията? А защо не мърда?
— Мисли — обясни таткото.
— Уф, трябваше да се сетя и сам. А откъде сте го пуснали? В делва ли сте го държали? Или в сандък?… Защо се гледате така? Обещах, че няма да разкажа на никого.
Таткото завъртя обратно кутията и я пипна отпред. От нея изскочи по-малка черна кутийка.
— Ето тук.
— На кутията беше по-голям… Сетих се! Само изображението му е по-голямо. Интересно — толкова добре играе шах, а е толкова малък! А как се отваря тази кутийка?
— Никак. Не се отваря — обяви Христина през смях.
— Че как тогава сте го пуснали? И после сте го прибрали? Защо ме лъжете?
— Христина имаше предвид, че не бива да се отваря. Прибрали сме го обратно вътре, и ако я отворим, ще излезе пак — обясни много бавно и ясно баща й.
— Аха, разбрах. Сега вече ви вярвам… Може ли да дадете кутийката на Христина да я държи?
Христина не можеше да спре да се киска. Таткото обаче беше мрачен като буреносен облак. Към четиридесетия ход се предаде. Така и не можах да разбера защо — тъкмо бях изравнил играта. Щяха да минат поне още десетина хода преди да го бия.
— Е, татко? Петърчо май си държи на думата. А ти на твоята?
— Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. — Татко й изглеждаше като дядо Стефан, точно след като получи удара. — Откъде се взехте и двамата?
— Татко казва, че ме е донесъл щъркелът — осмелих се да кажа аз. — А, добре че ме подсетихте — повече ли влиза в главата ви, като я блъскате? А Христина какво я е донесло? Прелетни патици?
— Ти си патица, глупчо такъв!
— Добре де, не исках да те обидя. А при вас какво носи децата? Орли? Или също щъркели като при нас? А този Арканус демон ли е, или какво? И как става да тракате по онази дъска, а фигурите да се местят по тази? И защо са на дъска, а не на кесия? А защо мислите, преди да местите фигурите? Не виждате ли какво трябва да играете? И какво е това компютърна система? А експерти от центъра? И може ли този трансмитер да мести не само образи, ами и истински неща? И ако мести само образи, как така караконджолите разплитат огради и подрязват оси на каруци? А защо е забранено да говорим за това? Като нямате свещеници, кой ще ви накаже? И какво е глайдер?
— Моля те, спести ми въпросите — обади се уморено бащата на Христина. — Гледах преди месец статистиката — в целия Възел има около четири хиляди гросмайстори, и сигурно не повече от десетина ще могат да те бият. От четири игри опит!…
— Ами гледам, и като си представя какво искам да стане, знам как да стане. Съвсем просто е.
Христина отново се закиска.
— Ще играем ли и другите три игри? — Нямах търпение.
— Безсмислено е. Ако минеш шахматна школа, вероятно ще трябва да си търсиш противници сред Аугментираните… И какво да ви правя сега? Нямам право да ви разреша връзка, повярвайте ми!
— Вярвам ви. Само че не се поколебахте да ме хванете на дадена дума, и да искате да играем на шах. Така че сега си спазете вашата. Ако можете да я спазвате, де. А ако не можете — и аз съм свободен да разказвам за вас.
Бащата на Христина дълго мълча, стиснал глава с ръце. Накрая се изправи бавно.
— Ще се видим пак другата вечер. Тогава ще говорим.
И образите им се стопиха.