— А умни ли са като теб? Или това се е паднало на сестрите ти?
— И сестрите ми са като братята. Кака Мина се тревожеше, че няма да може да си намери ерген — половината в село са по-ниски от нея. И по-слаби. Ангел Брадваря веднъж я беше ущипал на хорото, и отнесе такъв шамар, че лежа една ръченица време, преди да се освести. Малката ми сестричка, Божка, е на осем, а повдига пълен с жито шиник — от връстниците й в селото само две-три момчета го могат. И аз не мога… Срам съм за семейството.
— Е, на нашето ще си за гордост. Поне на баща ти. — Леля Мария… така де, майка ми кимна към него, и в очите й пробляснаха закачливи искрици. Той се ухили, и за моя изненада се изчерви точно като Христина. — Признай си, Василе, не се дърпай. Да не сме десет години заедно, да не знам кога се правиш, че нещо не ти харесва. Петърчо, а някой от вашите умее ли да играе добре шах?
— Сигурно никой и не знае какво е това. Данка, средната ми сестра, е страшно добра на дама, никое дете в селото не може да я бие. Ако успее да я накара да играе. Само че е много особена — не обича да си играе с никого, от нищо не се интересува. Като се смее, никой не разбира защо, и чак ни иде да се разревем. И като плаче е същото — нито някой разбира за какво, нито ни става тъжно. Мама казва, че баба имала такава сестра… А, и чичо Дамян, най-малкият брат на баща ми, помни страхотно числа. Писар е в селската черква. За каквото го попита отец Самуил — знае го наизуст. Кой преди колко години е роден или умрял, кой на кого кога колко овце продал, и срещу какво, а пък да не говорим кой колко данък е недодал на отеца — чуе ли веднъж числа, помни ги до живот… Други по-особени от нашите не се сещам.
— Добре. Сега да отиваме да спим.
— А къде сме? Каква е тази стая? Тук направо може да станеш разноглед. Какви са тези работи с многото надписи? А тези с тези неща по тях?…
— В приемния център сме — прекъсна ме таткото. Татко, де. — А сега към къщи. Утре ще имаш достатъчно време за питане. И други ден… господи, какво ме чака!
— Ама аз и сега имам! Тези матови стъкла защо светят, като е нощем? Светилници ли имат отвътре? Я! Кой ги пали пред нас и ги гаси, като минем? А вратите кой ги отваря и затваря?
— Ще научиш с времето…
— И колко е топла вечерта при вас! Нашата беше по-студена. Друго време на годината ли е при вас?
— Не, просто е по-топло по принцип.
— При това нещо там ли отиваме? То какво е? — Из целия двор имаше светилници на високи пръти, и се виждаше отлично въпреки нощта.
— Ха сети се де! — ухили се Христина.
— С колела е… Каруца! Вашенска каруца!
Христина изпищя от смях, майка й също се усмихна. Майка ни, де. Помислих, че се смеят на мен, но видях, че татко се е изчервил като рак.
— Каза ли ти го и Петърчо? — изпъшка накрая Христина. — Дето за пръв път вижда кола през живота си?
— Много ви разбират умовете от коли! — заяви сърдито татко. — Екстра си е, нищо че е старичка. Влизайте сега, че вампи… окъсняхме.
Когато странната каруца тръгна, в първия момент си изкарах акъла. Бях чакал татко да доведе и впрегне кон, или поне вол. Не че виждах теглич отпред, ама… де да знам.
— Вози като патриаршеска карета. Страхотно е! И това с покрива е хитро — нашите са открити, и ако завали, се крием под тях. А как върви, като няма коне?
— Има едно магаре — изхили се Христина.
— Даже две — поправи я баща й. — Като не знам кое е по-голямото. И с повече бръмбари в главата.
Не виждах и едно магаре, та камо ли две. Но пък друго за гледане имаше колкото щеш, въпреки тъмното — покрай целия път имаше светилници на пръти. Каруцата дрънчеше по-малко от тази на тате, и изобщо не друсаше — а сигурно вървеше доста бързо. А сградите отстрани направо ме накараха да си глътна езика. Мислех, че манастирът ще да е най-високата сграда на света, но тука имаше сигурно няколко пъти по-високи! Чак след известно време почнаха да се появяват обикновени къщи с дворове — и даже те често бяха на по два ката. Тук само владици ли живеят?
— Татко, а Петърчо няма ли бълхи? — продължаваше през това време Христина. — И въшки, и… какви бяха? Бактерии?
— Бактерии нямам. Даже не знам какво са. А въшки и бълхи има всеки.
— Имат ги само неграмотници като теб. И глупчовци.
— И как се пазиш от тях, като отидеш да срешеш добитъка? Аз съм бил глупчо…
— Нямаме добитък — намеси се баща й. — Не виждаш ли, че колата не я теглят коне?
— Вярно! А какво тогава?
— Двига… Машина. От метал.
— Ами! Няма я пред нас… нито отзад. И колата няма теглич. Пак ли се шегувате?
— Тук отпред е, под този капак.
— И не й ли е тясно? Затова ли ръмжи непрекъснато? Впрочем, за тегленето добре — а като искате мляко, пак машини ли доите? И ако и те са от метал, какво им е млякото?