— Трябва да се научиш да си сам, далече от другите. Хем ще имаш време да мислиш за Бога, хем няма да досаждаш.
— А как да намеря пътя додолу? Вече забравих откъде сме минали. Няма ли някакви по-преки проходи или стълбища? Или поне прозорци във всичките? В половината нямаше никаква светлина.
— По-трудно за тялото — по-добре за душата! Манастирът нарочно е строен така. Който иска прави и лесни пътища, ей му света отвънка. И с ума е същото. Умът и тялото трябва да отстъпят, за да излезе напред душата. — Отец Никодим хвърли поглед през прозореца и се замисли.
Аз също.
— Отче, а ако тялото отстъпи много назад, а душата излезе много напред, дали няма да се разделят?
— Какво? — настръхна отецът.
— А, нищо, нищо. — Ухото още ме болеше.
Наставникът ми ме изгледа подозрително, но се сдържа.
— Не се бой. Ще драсна една линия оттук до главната зала, да не се губиш отначало. Носи си светилничето, да я виждаш и в тъмните места. — Отецът измъкна от ръкава на расото си парче креда. — Идвай сега да ти подберем расо… Или я по-добре остави. Като за тебе надали ще се намери готово, а като си спомня какво уши навремето брат Харалампий на Димо — не смеехме да го пратим извън манастира, да не помислят хората, че идват циркаджии…
Отвън се чуха глухи удари.
— Я, клепалото! Кога стана време за вечеря? Да слизаме.
В манастира се оказа дяво… така де, ангелски скучно. Особено след като понаучих коридорите и стълбищата, и вече не се губех. (Дотогава се случваше понякога хич да не ми е скучно. Каквито са дебели стените, никой не те чува, ако ще да се скъсаш да крещиш.) По цял ден все преповтаряне на молитви, канони, требници, евангелия и свети писания. Научих се да чета, почнах да прописвам и да смятам. Нямаше обаче с кого да си играя.
Бяхме само трима послушници, и другите двама не ставаха за игра. Димо беше пет години по-голям от мен, все ме гледаше отгоре надолу и не се интересуваше от нищо освен от светите писания — сигурно се мислеше вече за готов монах. Пуяк такъв!… Георги беше глухоням и слабоумен — едва се справяше с лъжицата, и гледаше и без нея да минава, ако има как с ръце, па и направо с уста. Изглеждаше на възрастта на Димо, или малко повече, но отец Никодим ми каза, че сигурно е доста по-голям, че като дошъл в манастира преди десет години, си бил пак такъв, и че незлобивите от Господа често са така. За поука на тези, дето искали вечна младост.
И килията ми беше далече от другите. Чуваше се само като биеха клепалото за молитва или храна. А, и веднъж когато брат Йоан, дърводелецът, се уцели по пръста с големия чук — ама това за три месеца стана само веднъж. (То че не ставаше често е ясно и без казване, де, иначе нямаше да е дърводелец.)
Дните бяха все едни и същи. Интересно ставаше единствено като се чуеше, че някъде в Митрополията са се завъртели самодиви или караконджоли — по цял ден всички в манастира го обсъждаха. Появяха ли се в някоя околия, манастирът в нея служеше очистителна служба. Избягваха оттам и пак се появяваха другаде. Веднъж се появиха и в нашата, и протоигуменът и още един монах ходиха да служат служба заедно със селския свещеник. Върнаха се чак на другия ден, и разказваха какво е станало — ама не ме пуснаха да слушам, малък съм бил! Оревах света, ама не помогна. Колко ли интересно ще да е било!…
И оттогава си замечтах да видя самодиви или караконджоли. Напразно — почти не ме пускаха да излизам от манастира, а те пък все не идваха наблизо. Накъм село също не бяха минавали, откак се помня. Чудех се дали да не разпитам за тях отец Никодим, ама той редовно ми се караше, че не чета достатъчно житиета — сигурно щеше да ми отвърне, че в тях пише. Пък кой ти ще търси в толкова житиета и свети книги?…
— Какво са самодивите? И как изглеждат? — попитах един ден отец Геласий, старшият преписвач на манастира, и съответно сигурно и най-начетеният от всички монаси. Беше излязъл да се погрее на слънце след неделния обяд, така че с удоволствие заразказва:
— Духове, Петърчо. Призраци. Като жени, бели и облечени в бели дрехи, като булки на сватба. Ходят само нощем, и светят в мрака. И са, тъй да се рече, като прозрачни — виждаш през тях. Танцуват вещерски танци из горите, или по запуснати и изоставени места. И правят магии — разболяват добитъка, урочасват хората или вещите, носят нещастие. Всякакви лоши неща.
— А откъде се взимат? И тях ли щъркели ги носят, като нас? Или май по-скоро гарвани?
— Дяволът ги е създал.
— Как така ги е създал? Нали само Господ можеше да създава?
Отец Геласий сплете пръсти над обширното си благоутробие и ме изгледа строго: