Една вечер ме наказаха да си легна гладен. Не беше много справедливо — кой няма да задреме, докато му изчетат цялото житие на свети Василий? И реших — когато всички заспят, ще се промъкна и ще си открадна един суджук. То да крадеш в манастир сигурно е още повече грях, отколкото отвън, ама… изкуших се. Като си помисля, сигурно да стоиш гладен също е грях. Щом монасите толкова внимават да не изпуснат някое ядене… И колкото повече огладнявах, толкова по-голям ми изглеждаше грехът.
Падна доста промъкване и катерене (а и треперене), но накрая се оказах пак в килията си, със суджука в пазвата. Притворих плътно вратата и задъвках лакомо. Когато обаче преглътнах и последното парче и прекрачих към сламеника, се смръзнах.
Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но около него се очертаваше сянката ми — значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах.
Исках да изпищя от ужас, но не можех. Пред мен стоеше момиченце, колкото мен. Бяло, в бели дрехи. Като на булка на сватба. И вратата отзад прозираше през него. И ме гледаше.
Бях като вкаменен от страх — можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше, че сигурно ми е пратена за наказание, дето си мечтаех да хвана самодива. Пък може и заради суджука да беше.
Постояхме известно време така. Накрая й омръзна.
— Няма ли да прочетеш молитва, или там каквото правите? — попита тя.
— Ъъъъ… ъъ… ъъъъ… ааа… ъъъъ…
— Това ли била? Мислех, че е нещо за господ и небето.
— Ъъъ… ти… ти „Господ“ ли каза?
— Да. И „небето“.
— Ама не трябва ли като се каже „Господ“, да изпищиш и да избягаш?… И ти изобщо да не можеш да го кажеш? И изобщо да влезеш в манастир? — Сигурно могъществото Божие беше изветряло от манастира. Моят откраднат суджук ли беше чак толкова страшен грях? Не ми се вярваше. Или и монасите имаха някакви, и моят само се беше прибавил отгоре?
Момичето се сепна.
— Уф, съвсем забравих. Ама то както е тръгнало… Добре де. Може ли да не избягам?
— То… с разрешение ли става?
— Ами аз по принцип съм тук без разрешение.
— Много ясно. — Поокопитих се. Щом иска разрешение, надали е толкова страшна. — Кой ще разреши на самодива да му влезе в килията? — Добре поне, че не беше караконджол. Че надали щях да се окопитя толкоз бързо.
Момичето ме изгледа продължително, след това прихна да се смее.
— Още съм много малка, а и трябва да уча един куп неща, за да ми разрешат да ви посещавам. Но реших да дойда тайно.
— Иначе майка ти ли трябва да те пусне? — Почвах да се сещам. Докато са малки, сигурно не ги пускат да виждат хора — както пък нас, докато сме малки, ни пазят да не доближаваме самодиви. Не че и като големи сме се засилили, де.
— И не само тя. Само че татко е отговорник на трансмитерно звено, и си е свързал нелегално компютъра към системата, понеже обича да работи и нощем. Издебнах го, докато спи, и се включих към един второстепенен холопроектор. Разбираш?
— Аха. Естествено.
Май няма лесно да науча езика на самодивите, с тия дълги и вързани думи. Едно обаче разбрах — че има баща, и той работи нощем. Ясна работа.
— На колко години си?
— На осем. А ти?
— На девет.
— Лъжеш! Не си на повече от седем.
— Така изглеждам. Затова и тате ме даде в манастира. А ти имаш ли брат?
— Имам братовчед, ама той е вече голям. И въобще не ми обръща внимание.
— И той ли е караконджол като баща ти?
— Ще ти кажа аз караконджол, глупчо такъв! Той е астроном.
— И сигурно и той работи нощем?
— Естествено. Какво ще прави астроном денем?
Мъчех се да си спомня какво правеха астрономите. Таласъмите пиеха кръвта на добитъка и млякото на дойните крави, вампирите — кръвта на хората, върколаците се превръщаха във вълци, и какво ли не. За астрономите обаче отец Никодим не ми беше разказвал нищо. Даже май не беше ги и споменавал. Или пък може да ги бях продрямал. Трябваше някой път да го попитам.
— Права си, няма какво да прави денем. А баща ти също ли е астроном? Или обикновен караконджол?
Самодивата извъртя очи към тавана.
— Ох… Кажи ми как да ти обясня?
— Направо. Няма да се уплаша… Или не знаеш какъв е? Той ако го крие, не си ли чувала околните да му казват така?
— Само мама му вика караконджол. Като види сутрин, че още не си е легнал. Ама той не се обижда…
— Ето, виждаш ли?