Докато оценяваше положението, в което бе изпаднал, едрият мъж, обявил преди секунди арестуването му, пристъпи напред и отчетливо произнесе:
— Не правете нищо необмислено, оръжейнико Джон. По-добре елате с нас, без да вдигате шум.
— Джон… — повтори Хедрок. Изненадата го накара да изрече думата съвсем тихо, едва чуто. Изненадата и чувството на облекчение. За миг пропастта между първоначалното му предположение и реалността бе твърде голяма, за да може да я преодолее без свръхчовешко усилие на волята. Но в следващата секунда вече се бе овладял и напрежението отмина. Погледът му мълниеносно се плъзна по спрелите зад групичката цивилни мъже униформени полицаи — те стояха по-скоро като заинтригувани зрители, отколкото като пазители на реда. Той забеляза, че по лицата им няма и сянка на подозрителност, въздъхна облекчено и прошепна:
— Ще дойда, без да се съпротивлявам.
Цивилните го обградиха и всички заедно тръгнаха към аеромобила. Машината се издигна рязко и излетя. Хедрок се отпусна на седалката до мъжа, който бе произнесъл паролата на Оръжейните магазини за този ден. Гласът му се върна чак след минута.
— Много смел ход — топло каза той. — И много ефикасен, бих казал, макар че доста ме стреснахте.
Той се засмя на спомена… и изведнъж осъзна странния факт, че човекът до него дори не се бе усмихнал на репликата. Все още изострените му сетива го накараха да обмисли този може би дребен, но подозрителен факт. След малко Хедрок бавно попита:
— Може ли да се поинтересувам как се казвате?
— Пелди — беше късият отговор.
— И на кого е идеята да ви изпратят?
— На съветник Питър Кадрон.
Хедрок кимна.
— Ясно. Сетил се е, че ако ми се наложи да си пробивам път с бой до покрива, ще имам нужда от помощ, когато стигна там.
— Не се съмнявам, че това е част от обяснението — съгласи се Пелди.
Младият мъж определено се държеше доста хладно и дистанцираността му озадачаваше Хедрок. Той погледна през прозрачния под към земята под тях. Съобразявайки се с ограниченията на скоростта, аеромобилът бавно летеше над града. Двестаетажни небостъргачи се опитваха да одраскат пода на летателния апарат. Хедрок разсъждаваше трескаво. Занимаваше го мисълта дали с нещо не е събудил подозренията им. Това съвсем не бе невъзможно. Всъщност — Хедрок невесело се усмихна на увереността, която започваше да го изпълва — достатъчно бе да накарат някой от титаните на мисълта, работещи за Оръжейните магазини, да фокусира за известно време пълното си внимание върху неговия случай. Подобна възможност му се стори потискаща. Защото въпреки огромния му житейски опит, тези супермени на Оръжейните магазини с неумолима последователност бяха навлезли много пред него в десетки области. И той не можеше да направи нищо по въпроса, не можеше дори да вземе някакви мерки, свързани със собствената му безопасност, защото техниката на обучение, използвана при моделирането на техните мозъци и прилагана още от ранното им детство, бе напълно безполезна по отношение на неговото съзнание, задръстено с възприятия, свързани със случайни, непланирани събития от времето, когато тези опасни за него техники още не бяха разработени. Почувства как дългият житейски опит натежава върху духа му. За миг усети непосилното време на великата трансцендентна цел, изискваща от него да пази в тайна от обикновените хора факта, че е безсмъртен. С усилие на волята се отърси от тези мисли и попита:
— Къде отиваме?
— В хотела.
Хедрок анализира отговора. Хотел „Роял Ганиел“ беше щабквартира на Оръжейните магазини в града. Отвеждането му там означаваше само едно: случило се бе нещо изключително сериозно. Аеромобилът плавно се спусна върху превърнатия в градина покрив на хотела и изведнъж Хедрок се сети, че Оръжейните магазини никога не поемаха рискове. Това просто бе нещо, което те не можеха да си позволят! Самото им съществуване зависеше от това тайните им завинаги да си останат тайни. Усъмняха ли се някога в някой, който знае важни за тяхната организация неща — а той знаеше предостатъчно такива, — животът на този човек бе нищо в сравнение със сигурността на целия свят!
Хедрок не биваше да забравя и къде отиват. Хотел „Роял Ганиел“ бе на около двеста години. Ако си спомняше правилно, построяването му бе струвало седемстотин и петдесет милиарда кредита. Масивната му основа обхващаше четири улични квартала. Сградата върху нея се издигаше на пирамидални слоеве с плавни преходи между тях като водопад — напълно в стила на епохата си, — за да се извиси на триста и петдесет метра височина и да завърши с покрив-градина в квадратна форма със страна над двеста метра, чиято грубовата геометричност бе изкусно омекотена с подходящ дизайн. Беше го построил в памет на една забележителна жена, също императрица на Ишер, и във всяка стая бе монтирал устройство, което при правилно активиране обезпечаваше мигновено изчезване по резонансния метод.