— Бях помолен да говоря от името на Съвета — тихо обясни той. — Аз съм в основата на обвинението срещу вас. — Без да чака отговор, той бавно огледа съветниците и продължи: — Сигурен съм, че всички тук присъстващи само преди секунди с необичайна острота почувстваха силното излъчване на господин Хедрок. Интересно е да се отбележи колко точно потвърждава онова, на което се натъкнахме, тази проява на скриваната му досега мощ. С готовност съм склонен да призная собственото си изумление от въздействието й.
— Съгласен съм — прекъсна го Дийм Лийли, мъж с изсечени черти. — Досега възприемах Хедрок като кротък, сдържан човек. Но изглежда е достатъчно малко да го притиснеш и започват да хвърчат искри.
— Не може да има съмнение — намеси се и младият Ансил Неър, — че разкрихме нещо забележително. Трябва да намерим задоволително обяснение.
Подобна реакция беше обезсърчаваща. Намерението му бе преувеличено до неимоверност и напълно изопачено от предубедеността им, че той не е онова, за което се представя. В действителност — като интелект — тук той се намираше сред равни. Вярно, знанието, че е безсмъртен винаги бе придавало особена динамичност на самоувереността му. Освен това притежаваше свръхестествено, култивирано с векове вътрешно излъчване, някаква буквално електрическа аура, която се бе научил да потиска и всъщност почти винаги криеше зад невинната си физиономия. Разкриването на истинската му същност, макар и само за миг, но в момент, когато те бяха очаквали да зърнат нещо необичайно, ги бе накарало едва ли не да мислят, че пред тях стои извънземен. Това налагаше внасянето на коректив. Затова Хедрок възкликна:
— Това е направо нелепо! Само преди час се намирах в смъртна опасност, изживявайки най-критичните за мен мигове през дългогодишната си служба в тази организация. Ситуацията бе толкова сериозна, че според мен никой друг не би съумял да се измъкне жив. И само секунди след този стрес се оказвал арестуван от собствените си приятели, без да ми бъде отправено обвинение! Питам се дали съм изправен пред Висшия съвет на Оръжейниците, или съм пред племенния огън, където вуду-жреци се занимават с прогонването на духове. Настоявам към мен да се отнасят като към лоялен гражданин на Оръжейните магазини, който няма нито едно тъмно петно в досието си. Аз съм човешко същество, а не чудовище. Така че отново питам: какво е обвинението?
Настъпи тишина. После Питър Кадрон проговори:
— Ще научите, когато му дойде времето. Но преди това… Господин Хедрок, къде сте роден?
Нима бяха стигнали чак до това?
Не изпита страх. Остана да стои все така, малко тъжен, но и в известна степен развеселен от това как ненадейно се бе стигнало до най-съкровената му тайна. За един дълъг миг в главата му се завъртя калейдоскопична картина от всички имена, които бе носил. Колко внимателно ги бе подбирал в началото, какво старание бе влагал в това да звучат хармонично и да изглеждат добре, когато се напечатат. А после как досадата от помпозността бе довела до цяла серия гротески: Петрофт, Дубринч, Глинцер. Добре че и тази фаза бе отминала и бе дошла другата, по време на която бе отдавал предпочитание на семпли имена, без никакви украсяващи приставки към тях, имена, които бе сметнал единствено достойни за своята непроменяща се същност. Разбира се, съществуваше досадната подробност, че всяко име трябваше да бъде свързано с място на раждане и всички останали, свързани с конкретната самоличност подробности — цяла маса досадни детайли. Не бе изключено с течение на времето да бе станал непредпазлив.
— Знаете досието ми — отговори той. — Роден съм в Централия, Средноезерните щати.
— Доста време ви трябваше, за да отговорите на този въпрос — засече го един от съветниците.
— Опитвах се да разбера какво се крие зад въпроса — хладнокръвно обясни Хедрок.
— Как се е казвала майка ви? — попита Кадрон.
Хедрок внимателно изгледа лишеното от всякакво изражение лице на съветника. Започваше да се учудва. Не бе възможно да са очаквали, че ще го притеснят с толкова прост въпрос.
— Делмайра Малтер — каза той.
— Която е имала още три деца?
Хедрок кимна.
— Двамата ми братя и сестра ми починаха още преди да навършат пълнолетие.
— Кога починаха майка ви и баща ви?
— Баща ми преди осем години, майка ми — преди шест.
Изненада се колко трудно се оказа да формулира този отговор. За един миг само се бе затруднил да използва тези две интимни понятия по отношение на двама души на средна възраст, с които така и не се бе запознал, но за живота на които бе трябвало да научи толкова много. Видя, че Кадрон се обръща с мрачна усмивка към останалите съветници: