Но точно това беше проблемът. Времето бе единственото нещо, което не би могъл да си поиска. За пореден път се удиви как така Оръжейните магазини още не са попаднали на следите му. В дните, когато той самият бе шеф на Отдела за координация и контрол, още след първото споменаване на името на Кершоу от Съвета, щяха да му бъдат необходими само минути, за да научи всичко съществено за него. Не бе в състояние да си обясни защо неговият заместник, способният и изключително умен възпитаник на И-човеците, Джон Хейл, се представя толкова зле. Каквато и да бе причината за закъснението, то едва ли щеше да продължи още дълго. Така че трябваше да напуснат тази стая колкото се може по-бързо.
Той се обърна и се отправи към вратата. И спря… Ако излезеше оттук, къде щеше да отиде? Така че бавно се обърна. Навярно претърсването не беше извършено достатъчно внимателно? Дали в бързината не беше пропуснал нещо?
Налагаше се да остане и да провери още веднъж.
Първоначално огледът бе също толкова непродуктивен. Погледът му бавно се премести от прозореца към бюрото, но той отхвърли всеки предмет: бюрото с празните му чекмеджета, също така празната кантонерка, столовете, самата стая, и тя практически празна с изключение на минимума мебелировка, без никакви механизми или апарати с изключение на терминала. И тук погледът му спря.
— Терминалът — прошепна той. — Ама разбира се!
Той тръгна към апарата и спря, видял въпросителния поглед на Нийлан.
— Бързо до стената — каза той и посочи стената до терминала. — Не бива да те вижда.
— Кой? — попита Нийлан, но послушно се отдръпна на указаното място.
Хедрок включи терминала. Беше бесен на себе си, че не бе направил този опит още с влизането си в стаята. Години наред бе живял в света на Оръжейните магазини, обкръжен от терминали, настроени на определен канал, на такива, свързани последователно един към друг, на други, които дори нямаха възможност за набиране, през цялото време бе зависил от правилното функциониране на собствените си терминали, свързващи една сграда с друга. Така че бавното осъзнаване на възможната роля на този апарат бе равносилно на самоубийство.
Измина минута, но екранът на апарата оставаше празен. Втора минута… беше ли това някакъв звук? Не бе сигурен, но му се стори, че шумът идва от апарата… някакво провлачване или… меки стъпки? Каквото и да бе, то внезапно спря и настъпи пълна тишина. Хедрок си представяше неуверен мъж, изправил се пред апарата в двоумение дали да отговори на повикването. Трета минута… Хедрок започна да предусеща поражението си, защото изтичащите минути бяха скъпоценни.
В края на петата минута се разнесе остър мъжки глас:
— Да? Кой е там?
Хедрок вече се бе подготвил какво да отвърне, но преди да успее да отвори уста, гласът отново проговори, този път още по-остро:
— За обявата ли е? Обадиха се да ми кажат, че щяла да излезе едва утре. Защо не ми позвъниха да ме предупредят, че все пак са я публикували днес? — Явно беше сърдит и за втори път не изчака отговор, а попита: — Атомен инженер ли сте?
— Да — потвърди Хедрок.
Не му беше никак трудно да го каже. Бързината, с която другият бе стигнал до напълно погрешен извод, го улесняваше да промени историята, която беше съчинил за случая. Първоначалното му намерение бе да се представи за Дан Нийлан и да обясни, че е намерил този адрес в личния багаж на брат си. Смяташе „да не демонстрира мекушавост по повод кончината на своя брат“, а по-скоро да намекне, че го интересува само наследената недвижима собственост. Този подход му се бе струвал разумен и още продължаваше да му изглежда правилен, но най-важна щеше да бъде реакцията отсреща. Тя или щеше да подскаже съществуването на някаква симпатия към живия брат на Джил Нийлан, или щеше да бъде неприязнена. А можеше и изобщо да липсва, което също щеше да бъде важно.
Хедрок замълча, но не се наложи да чака дълго.
— Вероятно се чудите какво налага този странен метод за наемане на работа? — обади се гласът от терминала.
Хедрок изпита леко съжаление към този човек. Той, изглежда, с особена острота съзнаваше необичайността на собствените си действия и поради това смяташе за нормално всеки друг също да недоумява. Най-добрият начин за действие беше да приеме предлаганата му линия на поведение.