Те бяха вътре. Бяха им стигнали само седем изстрела.
Някакъв Човек извика от другата страна на вратата, до която се бе изправил Хедрок:
— Бързо, разбийте я! Арестувайте всички на борда!
8.
Хедрок започна да отстъпва. Бавно, защото мозъкът му отказваше да се съсредоточи, а рефлексите му бяха напълно изключили. Сякаш беше сведен до нивото на някакъв първичен организъм, благодарение на най-високата концентрация на енергия, освобождавана някога срещу цел, в която има човек.
Спускаше се по стълбите с подгъващи се колене. Надолу, надолу… някакво подсъзнателно чувство го предупреждаваше, че може би слиза в гроба си. Не че имаше кой знае къде да се избяга. Вече бе подминал складовите помещения, идваше ред на стаята, в която се бе справил с Гриър, след това ремонтното отделение, после двигателния отсек, след това…
След това…
Появи се лъч надежда. Защото имаше начин. Корабът бе загубен окончателно, разбира се. А заедно с него и надеждите на милиарди човешки същества, които биха могли да отнесат факела на цивилизацията до най-отдалечените звезди на Вселената — шансът им, съдбата им, надеждите им за повече щастие им бяха отнети. Но може би имаше мъничко надежда за него самия. Той стигна до двигателния отсек и изключи съзнанието си за всичко останало, освен работата, която му предстоеше да свърши. Беше му необходима цяла скъпоценна минута, за да открие кои от редицата прекъсвачи управляват осветителната и силовите подсистеми на кораба. В течение на тази минута подът се разтресе още веднъж, вероятно когато вратата, която бе заключил, отстъпи пред усилията на атакуващия отряд. Миг по-късно виковете на мъжете започнаха да се приближават.
Хедрок се зае да изключва прекъсвачите. Искаше да изгаси осветлението в горната половина на кораба. Това вероятно щеше да ги забави още някоя минута. Вече бе забелязал къде се намира пробивната машина, която му бе необходима. Изнесе я на антигравитационна платформа, избута я две нива по-долу от ремонтната работилница, където се намираше, и я вкара в помещението на конверторите, което бе на дъното на кораба. И тук, въпреки волята си, въпреки че всяка секунда бе може би критично ценна, Хедрок спря и се загледа в онова, което сигурно беше самият междузвезден двигател.
Това беше съкровището, заради което се водеше цялата тази битка. Вчера — колко отдавна му се струваше, че е това — не бе намерил време да слезе чак тук долу. Днес — днес времето трябваше да му стигне. Той свали блока за индуциране на прозрачност от гигантската дрелка и фокусира всепроникващия му лъч върху деветметровия цилиндър на двигателя. Видя образуващата се тъмна мъгла и осъзна провала на намерението си. Металът беше прекалено твърд и много дебел. Имаше много извивки и отразяващи плоскости. Никакъв индуктор на прозрачност не би могъл да проникне до сърцевината на този двигател.
Победен, той се извърна и се затича, тласкайки пред себе си платформата с дрелката, която наистина беше безтегловна, но притежаваше маса, а следователно и инерция, и се съпротивляваше на изтощените му мускули. Той мина през първата врата на долния шлюз, после през втората, след това и през третата, и спря като вкаменен. Беше събирал всичките си резерви от сили и енергия, за да пробие под наклон двуметров тунел през земята до повърхността. Оказа се, че е излишно. Дупката и тунелът бяха точно там, където бе смятал да започне. Верига от слаби светлинки очертаваше плавно издигащия се тунел.
Моментът не беше най-удобният да си задава въпроси защо съществува този тунел. Хедрок сграбчи индуктора на прозрачност, промъкна се покрай вече ненужната пробивна машина и се вмъкна в тунела. Оказа се доста дълъг — той едва ли би разполагал с времето, необходимо да свърши цялата тази работа. Ъгълът на изкачване беше не повече от двайсет градуса и слабият наклон означаваше по-дълъг път, но това беше добре дошло. Колкото по-далеч от кораба излезеше, толкова по-големи бяха шансовете да не го забележат.
Стигна до края неочаквано. Тук имаше метална врата и като използва индуктора, той можа да установи, че зад нея има празно подземно помещение. Вратата беше с обикновена ключалка, така че безшумно се отвори пред него и се затвори зад гърба му, запечатвайки тунела без никакви видими следи. Именно майсторството на изработката подтикна Хедрок към прозрението. Досега бе предполагал, че Гриър се е върнал от Центавър преди много време. Но имаше и друго обяснение. Не Гриър, а Кершоу и другите бяха построили всичко това. Съвсем обяснимо и те са били загрижени за контактите си с външния свят. Напълно възможно бе Гриър даже да не е подозирал за съществуването на този тунел. Всъщност — Хедрок беше уверен в това — Гриър едва ли би го оставил сам в двигателния отсек толкова близо до този изход, ако бе знаел за него. Гриър — неспособен да бъде нещо повече от момче за всичко — сигурно е бил зает с контактите по терминала. Двамата гениални учени Кершоу и Нийлан бяха помислили за всяка възможна опасност отвън, но бяха пропуснали да се защитят от собствения си служител.