Неволен поглед към терминала, осъществяващ връзката с кораба на Гриър, я върна към реалностите на конкретната опасност. В продължение на цяла безкрайна минута тя остана загледана във все още незавършената там дейност. После, неспособна да преодолее моментния си нервен пристъп, изключи апарата. Какъв кошмар бе това чакане!
Изяден сандвич и чаша с някаква лишена от вкус напитка — това бе целият й спомен от обяда. Но следобедните новини не бяха толкова отчайващи. В тях имаше утешителни за нея признаци. Вече се долавяше определено настроение срещу Оръжейните магазини. Поусмихна се с горчивина. Какво падение наистина, щом собствената й пропаганда бе в състояние да подобри настроението й.
Но точно така си беше. Нервите й се успокоиха до такава степен, че се почувства в състояние да проведе разговора, който бе отлагала цялата сутрин. Разпитът на Гриър. Остана студена като камък, докато изплашеният нещастник изливаше в порой от думи цялата история. Човечецът едва бе на себе си от ужас и прекъсваше разказа си с молби за милост. Известно време това не й досаждаше. Вълнуваше я единствено нишката, отнасяща се до Кершоу, Нийлан и…
Нийлан!
Императрицата въздъхна. На каква непробиваема стена на целеустременост се бе натъкнала. Сега вече сякаш започваше да разбира неочакваната съпротива, която й бе оказал този човек, макар все още да оставаше загадка по какъв начин се бе натъкнал на кораба. Независимо от подробностите, едно беше напълно ясно: само няколко часа след като се бе озовал на борда на кораба, този човек бе съумял да установи контрол над него. Положил бе херкулесови усилия да възстанови двигателите, но бе ясно, че самият мащаб на задачата се бе оказал непосилен дори за такъв като него. Колко несправедливо в крайна сметка, понеже тя бе дала заповед за атаката само на база на собствените си тревоги, въпреки че логиката бе изисквала да приеме доводите му за отлагане на операцията. Нямаше никакво съмнение: беше се изправила, макар и за кратко, срещу забележителен човек!
Императрицата прекъсна размишленията си и тихо попита Гриър:
— И къде, казваш, си оставил Кершоу и другите?
Онзи несвързано заговори за някакви седем обитаеми планети в системата на Центавър, три от които били по-красиви дори и от Земята…
— Кълна се, че ги оставих на една от тях. Те са добре. Още следващият кораб ще ги вземе. Аз исках само да се върна тук и да продам изобретението. Знам, това е престъпление, но в наши дни всеки се оправя както може…
Тя знаеше, че я лъже. Почувства, че я обхваща познатата безжалостност. Винаги ставаше така, когато пред нея се изправеха страхливци. Изпълваха я с отвращение, сякаш се намираше прекалено близко до нещо мръсно. За нея бе все едно дали тези хора щяха да останат живи, или щяха да умрат — това не бе от значение. Необяснимо защо тя се колебаеше… въпреки простата логика и противно на първичния инстинкт зад нея. Бе й необходима цяла дълга секунда, за да разбере защо. Накрая осъзна — невероятно наистина! — че и тя самата се бои. Не по начина, по който се страхуваше нищожеството пред нея. Не за себе си. За Ишер. Колко странно бе да седи така и да признава пред себе си този страх. И колко противна бе мисълта, че е от същата раса, към която принадлежи човекът пред нея, човекът, държал се толкова безпардонно и заплашително по време на преговорите иззад прикритието на стоманената си крепост, и хленчещ сега, вкопчен в жалкия си живот.
— Върнете го в килията — твърдо заповяда тя. — По-късно ще реша как да постъпя с него.
Но вътре в себе си усети, че ще го остави да живее. Стана и неприятно от тази проява на слабост. За миг си помисли, че бе заприличала на тълпите отвън, които с крясъци настояваха за тайната на междузвездния двигател.
В този момент терминалът за лична връзка подаде сигнал. Обаждаше се адмирал Дирн.
— Да — насили се да каже тя накрая, — да, идвам веднага.
Стана от креслото с непривичното чувство, че трябва да бърза. Корабът беше готов и я чакаше да унищожи завинаги неговата тайна. Но в ситуация като тази, когато имаше за противник могъщите оръжейни магазини, дори една загубена минута можеше да се окаже решаваща. Затова тя изтича през вратата.
Корабът на Гриър — колкото и дразнещо да бе това име, поради липсата на по-добро тя продължаваше да го нарича за себе си така — изглеждаше малък в огромния военен хангар. Но с приближаването на аеромобила й и свитата съпровождащи летателни апарати, той ставаше все по-голям и по-голям. Накрая застрашително се извиси над нея: издължен, с формата на пура, от тъмен метал с необичайна шарка, легнал хоризонтално в опорна конструкция. Виждаха се големите дупки, направени от енергийните оръдия по нейна заповед. Но тези първи впечатления излетяха от главата й, докато отиваше към командната зала. Понеже корабът се намираше в хоризонтално положение, вътрешните стълби се бяха изтеглили автоматично до стените на корпуса, така че не й отне дълго време да измине разстоянието до целта си, минавайки през избитите врати. Тя изучаващо огледа гигантския двигател. Видя, че плочите на предпазния кожух са разхлабени, но не свалени, и въпросително погледна униформения офицер, който стоеше на почтително разстояние зад нея. Мъжът се поклони.