Когато най-сетне привърши с приготовленията, отвори въздушния шлюз и застана на прага, питайки се на какво ли разстояние се намира в този момент от Земята. След това направи крачка напред. Намираше се в пълна безтегловност, така че трябваше да се оттласне от люка. Насочи фенерчето си надолу и видя в далечината метални стени, които се събираха нагоре и над главата му. В най-близката им до него част се виждаха врати.
В картината пред очите му нямаше нищо необичайно. Всичко бе даже прекалено обикновено. Трябваше само да пробва вратите и да мине през първата възможна. Още първата врата, която опита, се отвори, без да изисква от него никакво усилие. Той пристъпи напред… и замръзна.
На около три километра под краката му се простираше град. Блестеше ярко осветен, сгушил се сред китни дървета и цъфнали храсти. По-нататък се простираха зелени морави, осеяни с шубраци и пресечени от поточета. Цялата картина се извиваше нагоре от трите страни, които можеше да види. Ако не бе близкият хоризонт, би могъл да помисли, че се намира на Земята.
И в същия момент Хедрок изживя втория си шок. Град, напълно земен град в космически кораб с такива размери, че… мозъкът му отказа да предложи подходящо сравнение. Защото сега разбираше, че корабът, който му се бе сторил дълъг километър-два, е дълъг поне петдесет или дори сто… и се носеше в пространството в компанията най-малко на още неколкостотин — всеки от тях с размерите на приличен астероид и управляван от свръхсъщества.
Хедрок си спомни за своята цел. Овладя емоциите си и насочи мислите си към конкретни практически неща, преценявайки габаритите на най-голямата врата. Реши, че е достатъчно голяма. Върна се при малкия си кораб. В никакъв случай не беше сигурен, че загадъчните същества ще му позволят да пътува свободно. Всъщност всичко зависеше от това какво очакват да предприеме. Съмненията му отпаднаха, когато спасителният модул бавно се плъзна напред, мина през вратата и след няколко минути кацна край града.
Той остана за известно време неподвижен, докато накрая се убеди, че е постъпил както са очаквали от него. Нямаше никакво съмнение, че е участник в някаква схема, и макар вземането на предпазни мерки да изглеждаше безсмислено, все пак трябваше да го направи. Така че първо провери състава на атмосферата. Налягането бе 760 мм живачен стълб, съдържанието на кислород бе 19, а на азот — 79 процента, температурата бе 27°, а силата на тежестта точно 1 „g“. Той спря изследванията — числовите стойности на тези параметри бяха същите като на Земята.
Хедрок съблече скафандъра си. Нелепо бе да мисли за каквато и да било съпротива. Нищо не можеше да стори срещу същества, оказали се в състояние да възпроизведат земните условия ей така, за някакви си минути. Пред него имаше празни улици, отиващи във всички посоки. Градът беше лишен от всякакви признаци на живот. Не се долавяше нито полъх на вятър, нито намек за движение. Близките дървета не помръдваха, клоните им не се поклащаха, листата им не трепваха. Картината пред очите му сякаш беше под стъкло — градина в бутилка, — а той бе единственият жив наблюдател. Само че нямаше намерение да остава тук.
Тръгна из града и след малко стигна до блестяща бяла сграда — дълга и широка, но не много висока. Удари стената с юмрук и се вслуша в кънтящия звук отвътре. След това опита бравата на вратата. Тя се отвори и зад нея, без никакво входно антре или вестибюл, се разкри малка метална стая. Имаше пулт за управление и многофункционално кресло, в което седеше човек. Хедрок спря като вкаменен, когато видя, че мъжът в креслото е самият той, а стаята представлява точно копие на командната зала в кораба. Малко вдървено Хедрок се насочи напред, очаквайки тялото в креслото да изчезне с приближаването му. Но не стана така. След това реши, че ръката му ще мине през фалшивата му версия като през въздух. Но и това не се случи. Дрехите изглеждаха от същата тъкан като неговата, а лицето — когато той предпазливо го докосна с връхчетата на пръстите си — бе топло като живо. Хедрок, който седеше в креслото, не му обърна никакво внимание и продължи да гледа съсредоточено екраните на терминалите.
Хедрок проследи погледа му и едва не ахна от изненада, когато видя на екрана одухотвореното сериозно лице на императрицата. Съществата явно възпроизвеждаха без звук последната заповед на Инелда — когато звънкият й глас му нареждаше да кацне веднага. Той зачака, питайки се какво ли следва по програма, но картината не се промени.