Не беше от нетърпеливите, но накрая отстъпи заднишком към вратата. Едва когато се озова отвън, почувства, че мускулите му са се схванали от напрежение. Може би му се бе привидяло, може би бяха възпроизвели по неизвестен начин сцена от паметта му. Но защо тъкмо тази сцена? И защо изобщо която и да е било?
Импулсивно отвори вратата отново и надникна вътре. Стаята беше празна. Затвори вратата и почувства тишината да го обгръща като плащаница. Бавно се отпусна — вече знаеше, че трябва да е готов да се сблъска с всичко. Нещо в него бе събудило интереса на невидимите същества и той трябваше да се опита да насочва развоя на събитията и да прикове вниманието им, докато не открие тайната на контрола им върху него.
Тръгна към внушителния мраморен вход на трийсететажен небостъргач. Украсената врата се отвори също като предишната не във фоайе или антре, а направо в стая. Беше по-голяма от първата. В остъклени щандове и по витрини на стената бяха изложени оръжия, а в ъгъла седеше мъж, който в момента отваряше плик. Хедрок с изненада откри, че това е възстановка на магазина на „Линууд“, а мъжът в ъгъла е Даниел Нийлан. Предстоеше възпроизвеждането на сцената между Нийлан и него самия.
Той пристъпи напред, усещайки, че нещо не е наред. Не беше точно както си я спомняше. И изведнъж разбра кое не бе точно. Когато се бяха срещнали, Нийлан не четеше писмо.
Беше ли възможно да наблюдава случилото се впоследствие?
Когато спря зад Нийлан и хвърли поглед на писмото в ръцете му, Хедрок разбра, че е догадката му е правилна. Пликът носеше щемпела на марсиански пощенски клон. Изглежда това бе пощата, която Оръжейните магазини бяха предложили да доставят на Нийлан, а това бе Нийлан след срещата им в стая 1874 на „Трелис Майнър Билдинг“.
Но как го бяха осъществили? Едно бе да възпроизведат сцена, извлечена по някакъв начин от паметта му, а съвсем друго, когато ставаше дума за събития, в които той не бе взимал участие и които се бяха случили преди два месеца и на безброй светлинни години оттук. Сигурно имаше някаква причина, поради която вършеха толкова трудни неща. Реши, че искат да прочете писмото, което Нийлан бе получил.
Наведе се напред, за да го направи, и картината пред очите му за момент се разми. Миг по-късно осъзна, че седи, вместо да стои прав, и че писмото е в ръцете му. Промяната бе толкова необяснима, че Хедрок неволно се обърна на стола си и погледна зад гърба си.
Няколко секунди разглежда тялото си: застинало, леко наведено напред, с неподвижен поглед в непримигващите очи. После се обърна, погледна в скута си и видя… дрехите на Нийлан, ръцете на Нийлан и тялото на Нийлан. Дори вече започваше да усеща и по-тънки разлики като мислите на Нийлан и емоциите му, породени от съдържанието на писмото.
И преди да съобрази, че съзнанието му е било поставено в тялото на Нийлан по някакъв начин, Нийлан вече четеше писмото. Беше от брат му Джил, който пишеше:
„Скъпи Дан,
Вече мога да ти разкажа за най-великото откритие в историята на човешката раса.
Трябваше да изчакам досега, няколко часа преди да отлетим, защото не можем да поемем риска писмото да попадне в чужди ръце. Нашето желание е да поставим света пред свършен факт. Когато си дойдем, възнамеряваме да изкрещим с пълен глас новината и тогава сигурно ще има много филмов и друг материал, с който да подкрепим нашия разказ. Но нека се върна на фактите.
Ние сме седмина и наш ръководител е известният учен Дърд Кершоу. Шестима от нас са специалисти в различни клонове на науката. Седмият се казва Гриър. Той е нещо като момче за всичко: грижи се за документацията и архива, включва автоматичните готварски печки и т.н. Кершоу дори го обучи как да управлява кораба, за да можем ние да се занимаваме всеки със своята задача…“
Хедрок-Нийлан спря за момент и промърмори с отвращение:
— Каква наивност! Истински деца! — И си помисли: „Значи Гриър е бил момче за всичко. Нищо чудно, че нямаше достатъчно научни познания.“
Нийлан беше готов да продължи с четенето, но Хедрок за миг успя да изолира съзнанието си от неговото и си зададе въпроса: „Само че Нийлан изобщо не знае за Гриър. Как може да изпитва някакви чувства към този човек?“ Повече от това не можа да разсъди. Нетърпението на Нийлан да продължи с четенето надделя над опита за самостоятелна мисъл. Двамата продължиха: