Гониш бързо установи, че вълнението е в това да заложиш на топка и затаил дъх да я проследиш докъде ще се спусне. Оказа се, че играта е прекалено проста за него. Четири последователни игри неговата топка беше последната отпаднала. Гониш прибра печалбата си и премина нататък. След малко стигна до проста сфера от две половини — светла и по-тъмна. В сферата имаше източник на светлина, който в един момент изпускаше лъч през някоя от половините. Трябваше да се познае през коя.
И-човекът проследи развоя в течение на няколко минути. Нито веднъж не успя да предскаже изхода със сигурност. След малко реши все пак да играе. Първия път заложи на бяло, изхождайки от принципа, че бялото е символ на чистота. Бялото загуби. Той изгледа как прибират парите му и реши да забрави за чистотата. Този път загуби тъмното. До него някой се изсмя — плътен женски глас, който миг по-късно изрече:
— Господин Гониш, надявам се, че ще се справите с гиганта по-добре, отколкото с тази игра. Моля ви, последвайте ме.
Гониш се обърна. Зад него стояха трима мъже и жена. Единият от мъжете беше принц Дел Куртин. Лицето на жената зад маската изглеждаше издължено, а онова, което се виждаше от устата, определено издаваше фамилията Ишер. През отворите искряха зелени очи, а познатият плътен глас правеше идентификацията пълна.
И-човекът се поклони дълбоко и отговори:
— Готов съм.
Без повече думи те влязоха в едно луксозно обзаведено помещение и седнаха. Гониш не бързаше да зададе въпросите, които го интересуваха. Най-странното бе, че след всяко споменаване на Хедрок настъпваше мълчание. Когато това се случи няколко пъти, Гониш се изненада. Накрая, вече сериозно обезпокоен, той се облегна, спря поглед последователно върху лицата на тримата мъже и жената и, внимателно подбирайки думите си, заяви:
— Имам усещането, че криете нещо.
Знаеше, че не го правят съзнателно. Тези хора просто не можеха да заподозрат, че той се интересува само от Хедрок. Но между тях сякаш съществуваше негласно споразумение да не казват нищо, което би могло да има отношение към този човек.
Някой трябваше да му отговори и го направи принц Дел Куртин:
— Уверявам ви, че се заблуждавате, господин Гониш. Ние четиримата разполагаме с цялата постъпила информация за гиганта. Вероятно някъде в главите ни са заровени факти от миналото, които биха могли да доведат до разкриване на самоличността му. Трябва само да ни зададете правилния въпрос и ние с готовност ще ви отговорим.
Звучеше правдоподобно. Разговорът се оказваше по-труден, отколкото бе очаквал, и колкото и да бе опасен подобен ход, изглежда се налагаше да разкрие картите си. Стигнал до този извод, Гониш бавно каза:
— Грешите, ако мислите, че сте единствените надеждни източници на информация. Има един човек, може би най-великият, живял някога, за чиито необикновени способности Оръжейните магазини едва отскоро започват да се досещат. Говоря за Робърт Хедрок, капитан от армията на ваше величество.
За изненада на Гониш, императрицата се наклони към него. Погледът й гореше, а устните й развълнувано се бяха разтворили.
— Искате да кажете — прошепна тя, — че според Оръжейните магазини Робърт… капитан Хедрок, е един от най-великите мъже в света? — Без да изчака отговора, тя се обърна към принц Дел Куртин и възкликна: — Виждаш ли?
Принцът се усмихна и спокойно отговори:
— Ваше величество, моето мнение за капитан Хедрок винаги е било изключително високо.
Жената отново се обърна към Гониш и с неестествено официален тон произнесе:
— Ще се погрижа капитан Хедрок да бъде уведомен за желанието ви колкото може по-скоро да разговаряте с него.
Тя знаеше! Това бе съвсем ясно. Що се отнасяше до останалото… с чувство на съжаление Гониш се облегна на креслото си. Щяла да уведоми Хедрок, значи? Представяше си насмешката, с която Хедрок щеше да посрещне съобщението й. Гониш бавно се изправи. Ситуацията рязко се бе усложнила… всъщност положението му бе станало безнадеждно. Светът на Оръжейните магазини имаше готовност да действа въз основа на резултата от тази среща. А той все още не разполагаше с нищо.