Принцът се поклони и обърна поглед към полковник Найсън.
— Последният ми въпрос е следният: според вас принц Хедрок оставяше ли впечатление на човек, способен да изпълни заплахата си срещу оръжейните майстори?
— В никакъв случай, сър. Дори аз бих могъл да го застрелям от мястото, където стоях. Физически той беше, а предполагам и в момента е, напълно в ръцете на онези хора.
— Благодаря — каза принцът. — Това е всичко.
Императрицата неспокойно крачеше напред-назад. Узнатото от нея означаваше, че тя трябва да спаси капитан Хедрок. Навън започна да се зазорява и през огромните прозорци на частния й кабинет взе да се просмуква сива лепкава светлина, която плъзна към тъмните ъгли на помещението. Инелда забеляза, че принц Дел Куртин я наблюдава притеснено и това я накара да забави крачка и да поясни:
— Не мога да го повярвам! Не, никога не бих повярвала, че капитан Хедрок ще каже нещо, само за да се изрепчи. Възможно е да съществува някаква организация, за която не ни е известно нищо. Всъщност… — тя го погледна тревожно: — Принце, той ми каза, че не е бил, не е и никога няма да бъде човек на Оръжейните магазини.
Дел Куртин я изслуша намръщено, после се опита да я успокои.
— Инелда — каза той, — вълнуваш се без причина. Не може да има нищо тайно. В природата на човешките същества е рано или късно да демонстрират своята сила. Това е закон, действащ с неумолимостта на закона за гравитацията. Ако подобна организация съществуваше, ние щяхме да знаем за нея.
— Може би нещо ни се е изплъзнало. Не виждаш ли? — Гласът й трепереше от отчаянието, което я бе обзело. — Той дойде да се ожени за мен и го постигна. Дори само това показва мощта на тази организация. Ами какво ще кажеш за онази секция от стената, която е свалил от гробниците?… Как се е озовало това нещо там? Обясни ми!
— Означават ли думите ти, че династията Ишер може да бъде само и единствено смъртен враг на всяка съществуваща организация, била тя тайна или не!
— Ишерите — с леден глас му обясни тя — постепенно са разбрали, че са едновременно човешки същества и владетели и че светът е твърде голямо място, прекалено голямо, за да може един мозък или група мозъци да го обхванат в неговата цялост.
Те се изгледаха в упор — двама души, чиито нерви бяха опънати до крайност. Императрицата дойде на себе си първа.
— Невероятно е, принце — въздъхна тя, — че ние двамата, които сме като брат и сестра, можем да стигнем почти до кавга. Извинявай.
Тя пристъпи крачка напред и сложи ръка върху неговата. Той я взе и я целуна.
— Инелда — с пресипнал глас каза той, — аз трябва да те моля за прошка. Трябваше да помня на какво напрежение си подложена. Уверявам те, че съм на твое разположение и ще изпълня всяка твоя заповед. Ние не сме безсилни. Един милиард души ще хванат оръжието, стига да им намекнеш. Можем да заплашим Оръжейните магазини с война, която ще продължи цяло поколение. Можем да унищожим всеки, който има нещо общо с тях. Можем…
Тя тъжно поклати глава.
— Скъпи мой, ти не съзнаваш какво говориш. Живеем в епоха, в която назрява революция. Има психологическите предпоставки за това — обърканото съзнание на обикновените хора. Налице са и „лошите“: администрация, която мисли само за себе си, корумпирана съдебна система, грабителски ориентирана промишленост. Всяка класа създава характерните за нея аморални явления и те се намират извън контрола на който и да било индивид. Животът сам е на кормилото — ние сме само пасажери. До момента чудесната ни наука, мащабът на машиностроенето, сложната, но премислена система от правни норми и… — тя се поколеба, после неохотно довърши: — … съществуването на Оръжейниците като балансиращ фактор предотвратиха експлозията. Но в течение на поне едно поколение ние не трябва да клатим лодката. Особено залагам в това отношение на новия метод за обучение, разработен и предложен от Оръжейните магазини, който обръща особено внимание на моралните функции, комбинирайки ги с най-доброто, което предлагат другите методики. Когато се освободим от заплахата на организацията, която стои зад гиганта, ние…
Тя спря, забелязала странното изражение, появило се за миг върху лицето на принца. Очите й се разшириха.
— Не е възможно… — прошепна тя. — Не… може… той… да… е… гигантът!… Почакай… почакай, не прави нищо. Можем да се убедим веднага…
Тя бързо отиде до терминала и с уморен, но спокоен глас нареди: