Те вече не доминираха цялата му нервна система, но това в никакъв случай не ги правеше по-малко опасни. Трябваше да играе крайно внимателно и да не пропуска удобна възможност. Изчака и след малко долови мисъл, насочена към него:
„ВЯРНО Е, ЧЕ УСПЕШНО СЕ ОСВОБОДИ ОТ КОНТРОЛА ВЪРХУ СЪЗНАНИЕТО ТИ И ЧЕ СЪЩЕСТВУВА САМО ЕДИН КОРАБ. ОБАЧЕ НИЕ ИМАМЕ ДРУГА ЗАДАЧА ЗА ТЕБ, ПОРАДИ КОЕТО ОЧАКВАМЕ СЪТРУДНИЧЕСТВО. АКО ОТКАЖЕШ, ЩЕ БЪДЕШ НЕЗАБАВНО УНИЩОЖЕН.“
— Естествено — отговори Хедрок, който имаше зад гърба си дълга история на успешни сътрудничества. — Ще направя каквото се изисква, стига услугата ми за вас да не включва разчленяването на собственото ми тяло.
„ТОВА, КОЕТО ИМАМЕ ПРЕДВИД — дойде прецизният отговор, — Е ПО-НАТАТЪШНО ИЗСЛЕДВАНЕ НА СЕТИВНИТЕ ВЪЗПРИЯТИЯ ПРИ БЛИЗНАЦИТЕ НИЙЛАН. ПОНЕЖЕ ТИ УСПЯ ДА УСТАНОВИШ ВРЪЗКА, ДОКАТО СЕ НАМИРАШЕ ПОД НАШ КОНТРОЛ, НЯМАМЕ НУЖДА ОТ БЛИЗНАКА НА ЗЕМЯТА И ЩЕ РАБОТИМ ПОСРЕДСТВОМ ТЕБ. НЯМА ДА ПОЧУВСТВАШ БОЛКА, НО ТРЯБВА ДА СЕ ПОДЛОЖИШ НА ИЗСЛЕДВАНЕ.“
— Но аз чух един от вас да казва, че Джил е мъртъв — протестира Хедрок. — Беше преди да ме върнете на Земята. Как мога да вляза във връзка с мъртъв човек?
Отговорът беше леденостуден.
„ОСТАВИ НА НАС ЗАДАЧАТА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА КЛЕТКИТЕ. ЩЕ СЕ ПОДЛОЖИШ ЛИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ?“ Хедрок се поколеба.
— Ще ме оставите ли жив… после?
„ЕСТЕСТВЕНО НЕ.“
Беше очаквал подобен отговор, но той въпреки това му подейства като шок.
— Не разбирам как очаквате от мен да ви сътруднича при тези условия — възрази той.
„ЩЕ ТЕ ПРЕДУПРЕДИМ ЗА МОМЕНТА НА ТВОЯТА СМЪРТ. ТОВА ЩЕ ТИ ДОНЕСЕ ЕМОЦИОНАЛНАТА ВЪЗБУДА, КОЯТО Е ТОЛКОВА СКЪПА ЗА ТЕБ, И ТАКА ЩЕ УДОВЛЕТВОРИМ ИЗИСКВАНИЯТА ТИ.“
Хедрок не отвърна нищо. Започваше да му става интересно. Тези чудовища мислеха, че проявяват грижа за нуждите на човешките нерви, като съобщят на избраника си, че е дошло време да умира. Явно още не бяха стигнали до дълбините на човешката душа. Струваше му се невероятно, че някой може така дълбоко да се заблуждава. Интелектуалният подход на тези същества към живота и смъртта явно можеше да се окачестви като стоицизъм, ако не и нещо повече. Вместо да ухапе ръката, протегнала се да отнеме живота му, всеки отделен паяк вероятно разглеждаше възможностите за спасение и след като не намереше такива, се примиряваше със смъртта.
— Доколкото мога да преценя, вие — поотделно и като раса — явно добре се справяте — ядно каза Хедрок. — Ето, дошли сте тук в кораб с размерите на малка луна. Очевидно принадлежите към по-висша цивилизация. Бих искал да видя родната ви планета, вашата промишленост, ежедневието ви. Струва ми се, че би ми било интересно. Няма никакво съмнение, че логиката, която използвате, ви подхожда и ви е донесла добри резултати. Природата може да се потупа по рамото за създаването на този разум, но… на вас абсолютно нищо не ви е ясно за човека, щом мислите, че всичко, което ме интересува, е да разбера точно момента, в който да очаквам да ме убият.
„И КАКВО ОЩЕ БИ ЖЕЛАЛ ДА ЗНАЕШ?“ — мисълта прозвуча с нескривано любопитство.
— Добре, печелите — уморено отговори Хедрок. — Бих искал да знам кога ще получа нещо за ядене?
Храна! — питащият беше възбуден. — Чу ли това, XXX…? (по-нататък беше неразбираемо)
„Много интересно — чу се нова мисъл. — В момент на криза грижата за храната има основен приоритет. Това е важно наблюдение. Успокойте го и продължете с експеримента.“
— Не е нужно да ме успокоявате — увери го Хедрок. — Какво искате да направя?
„ПОДЧИНИ СЕ. МИСЛИ ЗА МЪРТВОТО ТЯЛО.“ Той го направи с облекчение и картината пред очите му стана кристално ясна. През главата му се стрелна представа: горкият Джил, безжизнено проснат сред безкрайно море от пясък, с клетки вече изсушени от засилващата се жега в резултат на приближаването на планетата към едно от слънцата на двойната система. Изпитваше странна агония и… беше благодарен, че е мъртъв. Край на страданията му. Тленните му останки не можеха да почувстват нищо повече — нито галещите убождания на неуморимите песъчинки, нито глад или жажда, нито страх или безумна надежда. Смъртта бе споходила Джилбърт Нийлан така, както в крайна сметка спохожда всички. Лека му пръст.
Хедрок съзнателно прекъсна емоционалния поток.
— Почакайте — смаян каза той, — аз започвам да се чувствам като неговия брат.
„ТОЧНО ТОВА Е НАЙ-ИЗНЕНАДВАЩАТА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЧОВЕШКИТЕ СЪЩЕСТВА — разнесе се в главата му мисъл. — ЛЕКОТАТА, С КОЯТО ЕДНА НЕРВНА СИСТЕМА РЕАГИРА НА ИМПУЛСИ ОТ ДРУГА. ИЗПОЛЗВАНИЯТ СЕТИВЕН АПАРАТ НЯМА АНАЛОГ В СВЕТА НА РАЗУМА. СЕГА СЕ ИЗПРАВИ В КРЕСЛОТО И СЕ ОГЛЕДАЙ.“