Откритието му подейства като сигнал.
„ЕМОЦИЯТА — разнесе се отдалеч мисълта на паяка — Е ЕНЕРГИЙНА ПРОЯВА. ТЯ ДЕЙСТВА МИГНОВЕНО, НЕЗАВИСИМО ОТ РАЗСТОЯНИЕТО. ПРИЧИНАТА ЗА ОТСЛАБВАНЕТО НА ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ДВАМАТА БЛИЗНАЦИ, ПОНЕ ДОКОЛКОТО МОЖЕ ДА СЕ СЪДИ ПО СУБЕКТИВНИТЕ ИМ ВЪЗПРИЯТИЯ, Е В ТЯХНОТО ОЧАКВАНЕ, ЧЕ ВРЪЗКАТА НЕИЗБЕЖНО ЩЕ ОТСЛАБНЕ, НО ТОВА ОЧАКВАНЕ Е ЧИСТО ПСИХИЧЕСКА РЕАКЦИЯ. НЕРВНИТЕ ИМ СИСТЕМИ СА СЪЗНАВАЛИ УВЕЛИЧАВАНЕТО НА РАЗСТОЯНИЕТО МЕЖДУ ТЯХ, КОГАТО ЕДИНИЯТ Е ИЗЛЕТЯЛ КЪМ ЦЕНТАВЪР. ИНСТИНКТИВНО ТЕ СА СЕ ОТКАЗАЛИ ОТ ВРЪЗКАТА, МАКАР ЕМОЦИОНАЛНОТО ОТНОШЕНИЕ ДА Е БИЛО ТАКОВА, КАКВОТО И ПРЕДИ. А СЕГА, СЛЕД КАТО СИ ВЕЧЕ ЕЛЕМЕНТ ОТ ТАЗИ ВРЪЗКА… НЕКА Я ВЪЗОБНОВИМ.“
Стори му се, че стана мигновено. Видя, че лежи на покрит с трева бряг до бистър поток. Водата бълбукаше и скачаше от камък на камък. Лек вятър галеше лицето му, през надвисналите клони на някакво дърво проникваха лъчите на фантастично слънце, увиснало над хоризонта. Край него се виждаха разхвърляни кашони, сандъци, някакви апарати и… телата на четирима спящи мъже. Най-близкият беше Джил Нийлан. Хедрок за миг си върна контрола над съзнанието и си каза: „Спокойно, глупако, това е само образ — картина, която по някакъв начин са вкарали в мозъка ти. Джил е на пясъка, на блуждаеща планета, насочваща се към ада. Това тук е измислен свят, това е Раят… приказен земен кът по време на най-чудесното лято.“
Изминаха няколко секунди, но Джил все така продължаваше да спи по лице, шумно поемайки си дъх, сякаш въздухът не му стигаше, като че ли животът неохотно се връщаше в тялото му, вкопчило се с последни сили в него. Едва доловима мисъл се материализира в главата на Хедрок: „Вода! Господи, вода!“.
Не, тази мисъл не бе негова. Хедрок се хвърли към потока. Два пъти напълни шепи — те се тресяха с такава сила, че скъпоценната влага се изливаше върху тревата. Накрая дойде на себе си, претърси кашоните и намери някакъв съд. Започна внимателно да излива тънка струйка върху устата на Джил Нийлан. На няколко пъти изсушеното тяло се сгърчи в задавена кашлица. Но дори това беше за предпочитане — умиращите мускули отново си намираха работа. С блеснал поглед Хедрок неуморно продължаваше. Усещаше бавните удари на сърцето на Джил, виждаше избистрящите се картини в главата му, чувстваше връщането на съзнанието, избягало допреди малко далече от мозъка. Усещаше цялото богатство на сетивното възприятие, което досега бе принадлежало изключително на двамата братя. Джил дойде на себе си и се огледа.
„Дан… — в мисълта му имаше неизмеримо удивление. — Дан, дяволе!… Откъде се появи пък ти?“
— От Земята — изрече на глас Хедрок, наслаждавайки се на милувката на вятъра по лицето си. По-късно щеше да обясни, че не е Дан.
Този отговор, изглежда, бе точно онова, от което Джил имаше нужда. Той въздъхна, усмихна се, обърна се по гръб и заспа. Хедрок започна да рови по сандъците, търсейки таблетки декстроза. Намери и постави една таблетка в устата на Джил. Доволен, че е направил всичко по силите си за момента, той насочи вниманието си към другите мъже. Даде им вода, а след нея и декстроза. Изправи превития си гръб едва когато усети докосването на мисълта на паяка, все така хладна и бездушна.
„Виждаш ли — казваше паякът. — Той се погрижи и за другите. Проявената емоция не е просто форма на съчувствие, представляваща обобщение на генетичната близост между двамата близнаци.“
Това беше всичко, само някакъв коментар. Но той беше достатъчен, за да накара Хедрок да се спре. Не че беше забравил за паяците. Но мисълта за тях беше изтласкана досега назад в съзнанието му от екстремалната ситуация, в която се намираше. В следващия миг той се върна към действителността. Вдигна поглед към синьото небе, погледна величественото светложълто слънце и изпита дълбока омраза към целия народ на паякообразните същества. И все пак съзнаваше, че това е като заплашителното размахване на юмруци от някогашните диваци и крещенето на оскърбления към злите демони, спотайващи се в небесата.
След малко се поуспокои, нахрани отново подопечните си, този път с бързоусвоим плодов концентрат, разреден с вода. Един от мъжете — слаб симпатичен младеж — се бе съвзел достатъчно, за да му се усмихне, без да крие озадачеността си, но явно нямаше сили да задава въпроси, а Хедрок не изпитваше желание да го информира доброволно. Докато всички спяха, той се изкатери на най-близкото дърво и огледа околността. Видя само дървета, хълмиста равнина и някъде далеч, скрита под омарата на топлия въздух, широка ивица вода. Повече го заинтригуваха жълтите точки върху едно дърво на няколкостотин метра нагоре по поточето. Скочи на земята и се отправи натам. Изглежда, не бе преценил добре разстоянието, защото когато се върна с пълен контейнер плодове, слънцето вече беше подминало зенита си.