Той изключи рязко терминала и остана да седи неподвижно, почувствал отново старата болка. За кой ли път се оттегляше? С усилие прогони чувството на огромна самота от душата си, качи се в аеромобила и точно след един час кацна в двореца. Междувременно се бе обадил на Инелда, така че веднага бе въведен в покоите й.
Говориха дълго и той скришом я наблюдаваше. Тя седеше някак вдървено до него — висока, грациозна, с високи скули и зелени очи, които успешно скриваха мислите й. Бяха се усамотили под една палма в градината към приемната на трийсет и четвъртия етаж. Лек ветрец им носеше прохлада, а скритото осветление хвърляше меко сияние над спокойната сцена. Той два пъти я целуна и помисли, че нейната сдържаност сигурно има обяснение, което трябваше да научи. Защото тя прие целувките му с покорството на робиня.
— Какво има, Инелда? — попита Хедрок. Но понеже тя не отговори, той настойчиво продължи: — Върнах се и първото, което видях, е, че твоята дясна ръка, принц Дел Куртин, е изгонен от двореца. Защо?
Думите му сякаш я събудиха от дълбок сън. Тя му отговори спокойно, но личеше, че се вълнува:
— Моят братовчед има дързостта да критикува и открито да се противопостави на мой проект. Направи го по начин, недопустим дори от страна на тези, които обичам.
— Какъв начин? Нещо не мога да си представя принца в тази роля.
Мълчание. Хедрок я погледна косо и все със същия настойчив тон продължи:
— Ти се отказа от междузвездния двигател заради мен, а сега, когато ме имаш, сякаш се колебаеш дали това си е заслужавало.
В последвалата дълга пауза той се замисли дали тя не е узнала нещо повече за истинската му роля. Иначе поведението й нямаше обяснение. Но преди да проговори отново, тя каза тихо:
— Може би всичко, което трябва да ти кажа, Робърт, е, че Ишер ще има наследник.
Но той сякаш пропусна тази новина покрай ушите си. Тя беше научила за него. И фактът, че знаеше, бе много важен.
— Ти беше арестувала Гониш, нали? — въздъхна той.
— Да, задържахме го. Не мога да кажа, че му трябваше да добави кой знае още колко информация към онова, което вече му бе известно. Само няколко наши думи… и интуитивният му отговор беше готов.
— Какво ще правиш сега? — попита Хедрок след дълго мълчание.
— Една жена не може да обича безсмъртен мъж — кротко отговори тя. — Това би я унищожило и душевно, и физически. — Тя замълча за малко, после продължи, но говореше сякаш на себе си: — Осъзнах, че никога не съм те обичала. Нещо в теб ме привличаше… а може би и малко ме отблъскваше. Но аз съм горда, че те избрах, преди да узная какво именно. Това доказва огромния жизнен потенциал на нашата династична линия. Робърт?
— Да?
— Другите императрици… какви бяха отношенията ти с тях?
Хедрок поклати глава.
— Няма да ти кажа. Искам да вземеш решение, без да се влияеш от това.
Тя неуверено се засмя.
— Мислиш, че те ревнувам, нали? Не е това… не, изобщо не е това. — И тя продължи с безстрастен глас: — Оттук нататък аз съм семейна жена, която ще разчита както на уважението, така и на любовта на своето дете. Една императрица на Ишер не може да постъпи иначе. Но аз няма да те насилвам… — Очите й потъмняха и тя завърши с въздишка: — Ще трябва да помисля. Остави ме сега, моля те.
Тя му подаде ръката си. Той я докосна с устни, усети колко е мека и отпусната и тръгна към апартамента си. Нещо не беше наред. Прибра се намръщен. Седна, замисли се и се сети за Гониш. Обади му се през централата на Оръжейните магазини и повика И-човека при себе си. Час по-късно двамата седяха един срещу друг.
— Предполагам — започна Гониш, — че както обикновено няма да получа обяснение?
— По-късно — отговори му Хедрок и на свой ред попита: — А ти какво смяташ да правиш? Или по-скоро какво си направил?
— Нищо.
— Искаш да кажеш, че…
— Нищо. Виждаш ли, аз отлично разбирам как би възприел средният или дори по-интелигентният човек онова, което знам, ако го разкажа. Така че няма да кажа нищо, нито пред Съвета, нито пред никого.
Хедрок почувства, че му олеква. Познаваше Гониш и знаеше за безукорната му честност. Обещанието, което бе получил, не бе продиктувано от страх, то бе израз на мирогледа на този достоен за уважение човек. Видя, че Гониш го оглежда изпитателно. След малко И-човекът каза:
— Аз естествено никога не бих помислил да проверя върху себе си ефекта на безсмъртието върху човешката душевност. Но ти си се осмелил, нали? Къде стана това? И кога?