Докторът бе човек на средна възраст със слабо лице, което буквално се сбръчка от притеснение, когато се запозна с височайшия посетител. Неговата вина, Хедрок знаеше това, бе в безпомощността му. Той бе насила направен заместник на доктор Сноу, който бе освободен след трийсет години служба като придворен лекар. Хедрок още помнеше как един ден, в разговор на масата, Инелда бе нарекла доктор Сноу „старомоден домашен лекар, който продължава да се мисли за величие, само защото е помогнал да се появя на този свят“.
Нямаше никакво съмнение, че доктор Сноу бе казал на Инелда каква е истината и това не й бе харесало. Още по-малко съмнения имаше, че на доктор Телинджър никога не е била давана привилегията да направи подробно изследване — Хедрок схвана това от пръв поглед. Тя го бе избрала много точно. Достатъчно бе да го погледне и Хедрок знаеше, че той никога няма да събере куража да се противопостави на високопоставената си пациентка.
— Току-що открих истината — несвързано бърбореше докторът. — Нейно величество е на обезболяващи, но е контактна. Принц Хедрок, трябва да я убедите. Дилемата е проста: тя или бебето. За нещастие вярата й, че ще оцелее, няма никакви основания. Заплаши ме със смърт — приключи той мъртвобледен, — ако бебето не оживее.
— Искам да говоря с нея — каза Хедрок.
Тя лежеше тиха и умиротворена. Страните й бяха бледи, гърдите й едва доловимо се повдигаха — изглеждаше вече почти мъртва. Хедрок почувства облекчението й, когато докторът внимателно сложи комуникационната маска върху напрегнатото й и все пак спокойно лице. „Бедната императрица — помисли си той, — горкото нещастно създание, хванато в капана на собствените си страсти, твърде могъщи, за да ги подчини.“
Взе микрофона.
— Инелда — повика я той с нежност, на която не вярваше, че е способен.
— Ти… ли… си… Робърт? — чу се в отговор. — Казах… им… да… не… те… пускат… тук.
— Приятелите ти те обичат. Те искат да те имат.
— Те… ме… мразят. Те… мислят… че… съм… глупава. Но аз… ще им покажа. Ще си заповядам да живея… но и детето при всички положения трябва да оцелее.
— Принц Дел Куртин се е оженил за прекрасна жена. Ще имат чудесни деца, достойни престолонаследници.
— Само мое… и твое… дете ще управлява от името на Ишер. Не разбираш ли, че правата линия е важна. Тя никога не е била прекъсвана. И сега няма да бъде!
Хедрок се изправи. Беше в чудовищно настроение. Разбираше го по-добре и от нея. В миналото, когато представяйки се като какъв ли не, бе убеждавал ишерските императори да вземат съпруги, за които семейството е нещо свято, той не бе допускал, че тази черта може така силно да се закрепи. За да се стигне до днешния ден, когато бе получил доказателство, че тя може да предизвика трагедия. Всъщност тази нещастна жена не осъзнаваше, че думите й за „линията“ са само оправдание. Тя искаше да има дете. Такава бе простата реалност.
— Робърт… остани… и ме хвани… за ръката, моля те!
Той остана и видя как животът я напуска. Изчака смъртта да превземе изстиващото тяло и чу дразнещия младенчески вопъл.
На половин светлинна година от тях дългият сто и осемдесет километра кораб се подготвяше за преход. Вътре в него се кръстосваха мисли, преминаващи от мозък в мозък:
„… и ако се съди по резултатите, вторият ни голям експеримент се оказа почти толкова безполезен, колкото и първият. Знаем природните закони, но защо тази владетелка на света се отказа от живота си заради едно дете, въпреки че не искаше да приеме собствената си смърт? Основанията й, че трябва лично да осигури продължаването на линията, са логически неиздържани. Всичко е само въпрос на проста телесна пренастройка. Има много мъже и жени, готови да продължат размножаването на тази раса.“
„Остава да я върнем към живот и да запишем емоционалната реакция на нейните близки.“
„… XXX разследва появата на бившия ни пленник Хедрок в двореца и се оказа, че той е използвал оригинален метод за анулиране на логическите аргументи, изискващи неговото унищожаване. При това положение можем да напуснем тази галактика след… един период.“
„Всичко, което разбрахме, е, че тази раса ще управлява Вселената.“