— Аз пък се надявам! — отвърна той. — Знаете ли, искрено се надявам. Генералите предпочитат двете страни да са горе-долу в еднакво положение. След тази работа всички вие ще трябва да подадете оставка и да постъпите в полицията.
Вървях подире му към вратата, а в главата ми се мяркаха картини, в които прекарвах старостта си като регулировчик на уличното движение. Изблъскаха ме при вежливия щурм към вратата, затова се озовах последен в съседната стая. Там имаше голяма маса с достатъчен запас от чертожна хартия; от другата й страна бе клюмнало и спеше момче на около десет години — не бях предполагал досега, че то ще бъде толкова малко.
Професор Норуд се приближи и застана до него.
— Събуди се! — каза той. — Събуди се, Рудолф.
Момчето се събуди, вдигна глава и изгледа объркано човешкото гъмжило от другата страна на масата. Но никой не се интересуваше от него. Всички се блъскаха към масата и към белите листове хартия. Момчето стана и се отдръпна от масата, без никой да му обърне внимание. Когато минаваше край мен, аз бръкнах в джоба си и му подадох няколко бонбончета. След това се присъединих към останалите.
Там наистина имаше чертеж. Хубав, ясен чертеж. Всички го гледаха и никой нямаше ни най-малка представа какво е.
Професор Норуд стоя наведен над рисунката може би половин минута. После се изправи.
— Ще трябва да се работи още върху него — обясни той. — Разбира се, както казах, не можем да очакваме да схванем принципа му от пръв поглед. Ще впрегнем в това най-способните си хора.
Заговори политикът, който го бе прекъснал в другата стая:
— Питам се… Струва ми се, че цялата тая работа ще се окаже напразно пилеене на средства. Аз не съм учен, но този чертеж не ми се вижда да е най-доброто оръжие на 2064 година.
Професорът понечи да възрази. Аз се обадих:
— А на мен ми се вижда.
Всички се обърнаха и ме изгледаха. Дори скептично настроеният политик се усмихна.
Професорът рече:
— Да не би, генерале, да искате да кажете, че знаете какво е това?
— Да — отговорих. — Това ще бъде най-мощното оръжие на света след сто години.
Започнах да слагам ръкавиците си, тъй като нямаше смисъл да оставам повече.
— Това е много сполучлив чертеж… на арбалет.