— А какво казаха лекарите за това?
— Ким би могъл по-подробно да разкаже — прошепна момичето. — лекарите опитаха направо всичко възможно и работеха до припадане. Те успяха да предизвикат подобни симптоми в опитните животни, но вируса не откриха. Ким каза, че не са получили чиста култура. Просто не си го представям! По нито един метод не можеше да се отдели носителя на болестта, а тя независимо от това беше и заразна.
Келхъун се намръщи. Появяването на нови патогенни механизми е малко вероятно, но ако с нормалните методи не са успели да отделят носителя на болестта… Това е работа само за Медицинската Служба. И тези хора се опитаха да не го пуснат на планетата? Описанието на болестта също даваше храна за любопитни съпоставки.
Носителят на болесстта с успех се криеше от изследователите. Но такава способност не носи на микроба изгоди в естествени условия, където няма никакви причини да се крие от електронния микроскоп. По естествен път, разбира се. Какво е станало тук всъщност?
— И какво стана, след като разпознахте епидемията?
— Дойде първият транспорт от Детра — продължи с безнадежден тон девойката. — Ние не ги пуснахме на планетата, предупредихме ги за карантината и те поеха без да разтоварват стоката обратния път.
Келхъун кимна, разбира се, те нямаше да кацат при тези условия.
— После се появи нов кораб. Ние бяхме останали живи около двеста души и половината имаха признаците на болестта. Корабът кацна със собствените си двигатели, защото нямаше кой да направлява решетката.
На това място гласът на девойката започна да трепери. Средствата за връзка работели отлично и избягалите от града и останалите в него видели кацането на собствените си екрани. Появили се хора, но не приличали никак на лекари. Камерите на космодрума веднага изключили и повече никой не успял да се свърже с него. Отрязаните един от друг оцелели хора в далечните селца и градските квартири започнали да си разменят послание с отчаяната надежда, че това все пак са лекари. После прилетелите се появили в къщата на един заселник, точно когато той водел разговор. Камерите работели. Собственика отворил вратата и радостно ги поздравил, като ги смятал за изследователи, дошли да търсят причината за възникналата болест.
И събралите се край екрана всичко видели. Непознатите влезли и хладнокръвно убили приятеля им и семейството му.
Свидетелите на убийството, които чувствували първите пристъпи на болестта, започнали да съобщават на разпръснатите из града групички за престъплението. Хората били обхванати от ужас. Може би е станало грешка? Може би престъплението е извършено от отделни лица, а не със знанието на командира? Но едва ли могло да бъде грешка. Колкото и чудовищно да изглеждало, чумата на Марис-3 решили да прекратят със същия способ с който се борят с епизоотиите по добитъка. Заразените се унищожават и така се предотвратява разпространяването на болестта.
Но подобно предположение било така ужасно, че трудно могло да се повярва без неопровержими доказателства. С настъпването на нощта била изключена градската енергомрежа. Телевизорите престанали да работят. Залезите на Марис-3 са изключително красиви и спокойни, но сега над града в буквалния смисъл на думата висяла мъртва тишина и само понякога от пустотата на черните прозорци се донасял стоновете на умиращите.
Жалките остатъци на оцелелите побързали да напуснат града под закрилата на нощта. Бягали самостоятелно и на групи, като със себе си носели чумата. Някои водели или носели тези от семейството си, които не могли да се движат сами. Помагали на жените, мъжете, родителите и децата да се измъкнат извън града, но бягството не би могло да спаси живота им. То само предотвратявало жестокото убийство. Обречените кой знае защо го смятали за изход от положението.
— Но това не е личната история на болестта ти — каза тихо докторът. — Искам да знам, какво е станало с тебе. Кога започна болестта? Какво би могло да бъде причината…
— Така, вие знаете ли нещо? — видът на Хелън беше безнадежден.
— Още не — призна си докторът. — Знам прекалено малко. Нямам достатъчно данни и се опитвам да събера повече.
Хелън разказа за себе си. Апатията било първият симптом — безразличие към околното. Те се опитала да не се поддава на чувството, но то се усилвало всеки ден. Все по-силно и по-бързо идвала умората. Но иначе не изпитвала никакви неприятни усещания — нито глад, нито жажда. Просто, да си спомни за нещо, трябвало да си напряга волята.