Посочените симптоми напълно съответствували на кислородно гладуване, което се появява в разредена атмосфера. Но тук процесът бил безкрайно дълъг и разтегнат в продължение на седмици. Но краят бил същият.
— Аз се заразих още преди да избягаме от града, но не го знаех тогава. Сега знам, че ми остават няколко дни живот и да мога да правя и да мисля нещо, ми е необходимо да напрягам всичките си сили. И в всеки ден става по-трудно. А после ще престана да опитвам…
Тя разказваше, а докторът гледаше как се въртят касетите на магнитофона.
— Но да се опиташ да ме убиеш, енергията ти стигна — забеляза той.
За оръжие на момичето служеше арбалет със стоманена пружина, която се натягаше с помоща на лост. За повече удобсто имаше цев и приклад с ръкохватка. Така бе лесно да се прицелва.
— Кой монтира арбалета?
— Ким… Ким Уолпол — каза момичето след известно колебание.
— Следователно не си сама, или… другите от групата живи ли са?
Тя отново помълча преди да отговори:
— Ние разбрахме, че сами трудно ще издържим. Но да оцелеем няма никаква надежда. Ким е най-силен от всички. Той обтегна тетивата на арбалета. Той е от неговата колекция.
Келхъун започна да задава различни въпроси, външно несвързани помежду си. Момичето отговаряше. Те били единадесет души. Двама вече умрели. Трима са в кома. Те не можели да се хранят, нито да бъдат хранени и бавно умирали. Най-много сили имал Ким. Той се промъкнал в града и се върнал с оръжие. Станал лидер на групата, продължавал да бъде най-силен и, както смяташе Хелън, бил най-умният от всички тях.
Хората чакали смъртта, по пришълците завоеватели, като такива ги считали заселниците, не смятали да ги оставят на мира. От града тръгнали отряди ловци, които търсели още живите бегълци и ги убивали на място.
— Сигурно — равнодушно предположи девойката, — да изгорят телата и да унищожат заразата. Те не искат да чакат. Какъв ужас — трябва да защитаваш собственото си право на естествена смърт! Затова и стрелях по вас.
Тя замълча и си пое дълбоко въздух. Келхъун кимна с разбиране. Бегълците си помагаха един на друг с цел да избягнат насилстдената смърт. Под закрилата на нощния мрак те се събираха на едно място и тези, които имаха още достатъчно сили, се грижиха за безпомощните. През деня се криеха в единични „дупки“ и така намаляваха до минимум риска да бъдат унищожени накуп. Ако откриеха един, то останалите биха избягнали безчестието на смъртта, достойна само за животни. Други мотиви за поведение вече не бяха останали. Което за Келхъун говореше за достойни традиции. Такива хора трябваше нещо да знаят за науката за вероятностното поведение, но я наричаха просто „етика“. Тези, които ги убиваха, завоевателите, бяха явно хора от друг тип. И изглежда бяха дошли от друг свят.
Минутка — каза си Келхъун.
Той отиде при Мургатройд, който, катко му се стори, бе нещо затихнал и му провери пулса и честотата на дишане.
— Ще ти помогна да отидеш до мястото на срещата — каза той енергично. — „Колегата“ ми вече реагира на заразената кръв. Освен това искам да поговоря и с другите от вашата група.
Момичето едва се изправи на крака. Дори необходимостта, нещо да прави я изморяваше, но тя с мъжество, макар и бавно пое към хълма. Докторът прибра допотопното оръжие, натегна пружината, постави стрела на мястото и тръгна след нея. Малката колона се завършваше от тормала.
Четвърт час по-късно Хелън уморено се облегна на неголямо дърво. Трябваше да си почине, но се страхуваше да седне на тревата, защото щеше да и бъде прекалено трудно да се изправи отново.
— Аз ще те нося — заяви твърдо докторът. — Показвай ми пътя!
Той я взе на ръце и те продължиха. Девойката беше много лека, дори при стройната и фигура, тя би тежала доста повече, ако не беше болна. Като приложение към този товар трябва да се посочи и антикварното оръжие.
Тормалът не изоставаше от двамата си спътника, които се изкачиха на нисък хълм, спуснаха се в доста дълбок дол, провряха се през гъст храсталак и излязоха на някаква полянка. Тук се намираха няколко примитивни колиби — по-скоро навеси от клони с листа, оплетени на пръти. Те не бяха предназначени за постоянно жилище — кратковременно укритие за нещастници, които искаха спокойно да умрат на това място.
Но бе станало нещастие. Келхъун го разбра веднага, преди хелън. Под навесите имаше постели от листа. Върху тях имаше три трупа. Очевидно бяха тези, които не бяха успели да издържат обхваналата ги перманентна кома. Но имаше и отличие. Той бързо се обърна към момичето, преди тя да види нещо и каза:
— Не мърдай, лежи тихо и не се обръщай.
И тръгна към навесите да провери ужасното предположение. След миг го обхвана яростен бяс. Той обичаше професията си, смисълът на която бе борбата със смъртта. Случвало му се бе да губи борбата с нея и той разбираше неизбежността на такива поражения, като всеки друг лекар. Но всеки друг медик би изпитал същото, при вида на хора, които биха могли да бъдат негови пациенти, а сега лежаха с прерязани гърла.