По време на схватката с решетката за кацане кораба бе изгубил ориентацията си и сега летеше в неопрезделена посока с неопределена скорост. Келхъун включи коригиращите ракети. Заработиха снопове високоимпулсни дюзи, дебели колкото един молив. Корабчето започна да завива.
— Само не по права линия! — напомняше докторът сам на себе си. И избра такава спирала, която да създава илюзия за случайно включване на двигателите. Същевременно изхвърли през борда наптрупаната смет. От повърхността на планетата това можеше да изглежда като взрив вътре в корпуса.
— Сега… — пред окото на телескопа се понесе планетата.
Повърхността се оказа опасно близка, но това бе ефект на увеличаването. Пот изби по челото, когато от индикатора за външни предмети разбра, че Марис-3 се е приближила с хиляда мили.
— Виж ти! — измормори той.
Непрекъснато изменяше спиралния курс. Добрата подготовка по тактика на космическия бой би му позволило да направлява корабчето по най-изгодния курс-ускорение, но тогава на планетата биха се сетили, че го управлява ловък пилот. Никой не трябваше да предвиди маневрите му. Когато в полезрението на телескопа се оказа планетата, той тръгна по права линия, направи няколко снимки и отново изпадна в свредел падайки надолу и същевременно преминавайки от бясно въртене в хаотични премятание, а после се понесе успоредно на повърхността и предложи на наблюдателите представлението — луд кораб без пилот.
На височина петстотин мили той вдигна капаците на илюминаторите и видя по небето ярките звезди. На десния борд се разпростираше мори от тъмнина — носеше се над нощната страна на планетата.
Време беше за спускане. На височина четиристотин мили индикаторът за външно налягане се помести от нулата. Докторът веднага направи няколко прости сметки на ум, като сравни статическото налягане на тази височина с динамическото от движението на кораба. Показалецът не трябваше да мърда от нулата. Веднага измени курса на сто и осемдесет градуса и започна да забавя скоростта, докато стрелката се спусна на нужното място.
Корабът продължаваше да се спуска. До повърхността оставаха двеста мили. Пред него се показа ярката линия на изгрева. Още сто мили височина надолу. Той си позволи да изключи двигателите и корабът започна да пада свободно.
На височина десет мили той започна да търси признаци на изкуствено лъчение. Електромагнитния спектър беше пуст, ако не се смятаха пуканията на буря на хиляди мили от кораба. На височина пет мили индикаторът на външни предмети се развълнува и посочи, че се движат над планина. Келхъун направи завой и намали до минимум скоростта.
На две мили растояние от повърхността заработиха ракетите за кацане. Като наблюдаваше гористите склонове докторът постигна относителна неподвижност на кораба и започна да се спуска отвесно. Тънките фокусирани струи на дюзите биеха право надолу.
Траекторията се оказа доста добра, дори направо идеална. Корабът се спускаше сред запалените дървета като в огромна шахта. Пламъкът изрови дълбока яма и достигна скалната основа. Камъните се затопиха. В този миг „Еклипус-20“ докосна почвата. Наоколо се разлетяха листа и клони.
Келхъун изключи двигателя. Чу се скърцане, поклащане, корабът се наклони и… замря на място. Опорите здраво се бяха захванали за повърхността.
— Е — възкликна Келхъун, — сега мога да ти помогна, Мургатройд.
Датчиците за радиация съобщаваха само за далечна буря. Само минута по-късно той включи външните микрофони, доста по-чувствителни от човешките уши.
В кабината се разнесе свиренето на вятъра над върховете на планината, шума на листата и сред него се промъкваха звуците на живата природа — чуруликане, хлопане на криле, ръмжене, тракате. И според тези звуци местната фауна се представяше като невероятно мирна. Келхъун намали звуците и ги превърна в ненатрапчив фон, в концерт на нощни същества, който за човешкото ухо винаги се свързваше с пълната безметежност.
Сега можеше да се захване с изучаването на направените снимки, докато се намираше над града. Точно там се намираше решетката, която изцеди целия му запас от енергия, без която той не можеше да се върне обратно в щаба на МС.
На снимките се виждаха и най-малките детайли. Градът бе обкръжен от пръстеновидна мрежа шосета и автостради. Жилищните комплекси приличаха на кръгли медалиончета, а изобилна зеленина изпълваше пространството между зданията на столицата. Виждаше се и решетката за кацане — обширна конструкция от стоманени тръби висока половин миля и с диаметър цяла миля.
Но на пътищата не се виждаха коли. Нито пешеходци на улиците. На покривите нямаше кацнели въртолети и изобщо не се забелязваше хвъркат транспорт. Градът изглеждаше напуснат или в него никога не бе имало жители. Зданията бяха в пълен порядък. Автострадите не бяха успели да обраснат с трева.