Но градът бе пуст и мъртъв!
Кой тогава бе направил такъв успешен опит за унищожаването на медкораба?
Докторът мълчаливо се посъветва с Мургатройд.
— Какво мислиш за това? — каза той след известно време. — Имаш ли някакви предложения?
— Чи-чиуи! — бе мъдрият отговор на животинчето.
II
„… Цел на човешката дейност винаги се явява придобиването на желан субективен опит. Желанието корелира интензивността и продължителността на действията. Лего може да се изчисли привлекателността на различните степени интензивност за дадения индивид. Въпреки това, необходимо е да се отчитат вариациите на продължителност, ако ние искаме да определим вероятността за извършването от тях на дадена постъпка. Продължителността зависи от чувството за време на индивида, правилността му и изтънчеността. Измерването на чувството за време…“
В крайна сметка Келхъун напусна кораба си, откри обработваемото поле и мъртвеца в него. И още много други неща. Но сега той беше объркан. В ранните зори на първото утро той внимателно анализира електромагнитния спектър. Изкуствени сигнали нямаше. Но външните микрофони около пладне доловиха далечен рев на реактивни двигатели и като погледна нагоре докторът видя бялата ивица на инверсионната следа. Следователно „те“ търсят изкуствения кратер от падналия медкораб.
И този факт опровергаваше предположението за необитаемостта на планетата. Градът изглеждаше пуст, но някой се опита да го унищожи. Там трябва да има някакви хора. Явно те се страхуваха, че инспекторът на Медслужбата може да открие неща, за които същата тази служба не бива да знае. И какво е това нещо в дадения случай?
Логическо обяснение за поредицата от противоречия засега нямаше. На Марис-3 трябваше да живеят цивилизовани хора. Но те постъпваха по съвършенно нецивилизован начин. Следователно…
Келхъун продиктува кратък отчет за станалите събития и постави лентата в аварийния предавател. Ако го търсят от космоса, той ще предаде съдържащата се информация. После докторът внимателно екранира или изключи останалите вериги, с едничката цел да не открият кораба по енергетичните излъчвания. Приготви необходимите му съоръжения и заедно с Мургатройд напусна кораба. Разбира се, насочи се право към града — там се криеше коренът на злото и се намираше отговорът на всички въпроси.
Пътешествието на собствен ход се оказа нещо не съвсем привично, но не чак толкова уморително. Растителността му се стори позната. Марис-3 бе планета от земен тип, а светилото се отнасяше към класа на жълтите джуджета, където се подвизаваше и слънцето. А подобните условия, при еднаквата сила на тежестта и състав на атмосферата, при еднаквата сила на осветеност, би следвало да създаде подобни организми. На планетата се виждаха и тревисти растения и дървета, а също и някои промеждутъчни форми. Аналогията трябва да се разпростира и на животинския свят, заемащ паралелни екологични ниши.
Така че този свят изглеждаше някак си обичайно, чисто земно. Това, което срещаше по пътя си, напомняше на дивите кътчета на родната планета и не приличаше на съвсем нов свят. Но срещаха се и странности. Например едно тревоядно животно без крака пълзеше като змия. Или птичката прилична на гълъб, но по крилата вместо пера се виждаха пъстроцветни люспи. Срещаха се създания живеещи в симбиоза и Келхъун с радост би узнал дали това са екзотически симбиоти или само форми на един вид организми, наподобяващи самките и самците на зимните светулки.
Но пътят към града не беше къс и време за биологически изследвания не оставаше. През първия ден на похода той търсеше подходяща местна храна, с единствената цел да съхрани непокътнат неприкоснивения запас. Добре му помогна Мургатройд. Малкият тормал изпълняваше едновременно няколко полезни функции в екипажа на „Еклипус-20“. Той не беше просто забавно зверче, което насмешливо да подражава на човешкото поведение, но принасяше и определена полза. Мургатройд гордо пристъпваше на задните си лапи до човека, понякога затичваше на четирите си крака и нещо с интерес изследваше.
Докторът забеляза как то захапа стеблото на непретенциозен храст и като го опита на вкус, погълна парченце от него. Келхъун запомни вида на растението, отряза един образец и го прикрепи към кожата на ръката си над лакътя с помощта на еластичен бинт. Дори след няколко часа нямаше алергична реакция и той се реши да го опита. Вкусът се оказа познат — нещо между аспарагуса или шпинат, зелената маса на който запълваше добре стомаха, но иначе не чак толкова хранителен.