— Чхи!
— Прекрасно — похвали помощника си докторът. — Този човек не е умрял от глад. Колкото отиваме по нататък, толкова по-страшно става.
В походната раница, имаше, разбира се, лабораторна чантичка с комплект инструменти. При полевите изследвания анализите се извършваха по стандартна методика. Докторът се намръщи, взе образец и като стоеше прав, изпълни всички операции. Когато процедурата свърши, той погреба, доколкото успя, трупа и отново потегли. Настоението беше мрачно и по челото пробягваха дълбоки бръчки.
Така измина почти половин час без да разменят нито дума. Мургатройд след обилния обед предпочиташе да тича на четирите си крака. Изведнъж Келхъун се спря и решително каза:
— Е, дай сега и теб да проверим, Мургатройд!
Първо прослуша пулса на зверчето, после се зае със отделянето на влага от кожата през порите, накрая с честотата на дишане. Издишвания въздух бе прокаран през анализатора, чрез който определи основните показатели на обмяната на веществата. Тормалът бе свикнал с тези процедури и спокойно се подчини. Резултатите не противоречаха на очакванията — Мургатройд бе в абсолютна форма.
— Ама, че работа! — сърдито извика Келхъун. — Мъжът е умрял от изтощение. В тъканите му практически няма никакви мазнини. Той е ял царевицата, смилал я и умрял от глад. Защо?
Мургатройд неволно се размърда, сякаш именно той бе виновен за това. „Чхи!“ — произнесе въпросително и жално погледна човека.
— Ама, никак не ти се сърдя — успокои го докторът. — Но дявол да го вземе…
Той прибра в раницата полевата лаборатория и те отново поеха пътя си. Но след десет минути трябваше да спрат.
— Какво в същност е станало? Май изводът ми не е правилен. Той е ял и организмът му е приемал храната. Но защо тогава е умрял ог глад? Защото е престанал да се храни? Това е невъзможно, но така се случило.
— Чхи! — пропищя самоуверено Мургатройд.
Докторът мрачно въздъхна и те продължиха пътя си. Човекът не е умрял от някаква болест — това е така ясно. Поне не непосредствено. Анализът на тъканите говори, че те са работили нормално до последния миг. Значи, организмът като цяло изведнъж е престанал да функционира. Той е престанал да се храни?
— Човекът е живял в града — измърмори недоволно Келхъун. — А до там е така далеч. Какво е търсил тук?
Няколко крачки направи в нерешителност, преди да продължи. Възможно ли е, гражданинът просто да се е заблудил?
— Той е от града — продължи докторът да разсъждава на глас, — и го е напуснал. Градът е практически празен. Там са само нашите неосъществени убийци. Бил е построен за преселниците, нивята са били разорани и засяти. Градът не е помръднал от мястото си, по полетата узрялата царевица чака някой да я събере. А къде се намира населението?
Той се намръщи и погледна в краката си. Животинчето също се намръщи, но при него това не стана така добре.
— Той е бил принуден да напусне града? Болест ли го е прогонила? Епидемия?
— Чхи! — без особено доверие се произнесе Мургатройд по въпроса.
— И аз не знам — съгласи се докторът. — Той е умрял сам. Не е бил убит. Възможно, изчезнал е от града, защото се е спасявал от същите тези хора, които ни нападнаха. Те са се опитали и него да убият? Но защо? И защо ни нападнаха? Защото сме от Медицинската Служба ли? И в щаба да не узнаят, че тук е възникнала епидемия? Направо за смях!
Животинчето почна да обикаля някакво растение, помириса го и реши, че не представлява интерес и се върна при доктора.
— Това никак не ми харесва — каза той. — Всяка екологическа система има лешояди. Някой от тях са с крила. Ако градът е пълен с трупове, над тях биха кръжали хиляди птици. Къде са те? И ако наистина бе възникнала епидемия, корабът на Медслужбата биха го приели с радост! Какво ни подсказва това, Мургатройд?
Но на животинчето му беше просто скучно. Докторът прекалено често се спираше и те се придвижваха така бавно.
— В природата не се срещат парадокси — изрече мрачно Келхъун. — Само когато човек се намесва… резултатът прилича на чума, по време на която нападат кораба на Медслужбата. Тук има нещо мръсно. Тук, в космодрума и въобще навсякъде. Трябва да си отваряме зорко очите, Мургатройд!
Той закрачи бързо и животинчето пусна ръката му и затича напред на разузнаване. Показа се нова верига от хълмове.
След час се добраха до тях. Това бяха изтощени от времето остатъци на древна планинска верига, чиито върхове сега не надминаваха хиляда хиляда и петстотин фута височина. На билото се спря. Времето и мястото бе подходящо да почине, да се огледа и да запомни видяното. Плавните вълни на местността отиваха към хоризонта, където се сливаха със синята ивица на морето. Вляво нещо белееше.