Левант автоматично застана нащрек и ги изгледа подозрително.
- Вижте, не съм тук по официална задача - побърза да го успокои Tec. - Това е нещо, което засяга лично мен. Опитвам се да разбера нещо за една стара книга, която открих - това е!
Туристическият агент потри бавно лицето си, а после и оплешивяващото си теме. Загледа се изпитателно в Райли, който си придаде максимално невинен вид - просто си стоеше и се усмихваше като пълен наивник. След това Левант върна погледа си върху Tec, помисли и накрая, очевидно взел решение, се приведе напред и със заговорнически тон изрече:
- Тази вечер мога да ви заведа на един частен дикр, церемония по припомнянето. В съвсем ограничен кръг. Нали ме разбирате? Неофициално.
И задържа погледа на Tec, за да се увери, че е схванала намека. Тя кимна:
- И смятате, че там може да има някой, който ще ми помогне?
Левант само сви рамене. Но в погледа му прочете, че работата е сериозна.
Старейшината не успя да им помогне с нищо.
Самата церемония се проведе в голяма стара къща и беше зашеметяваща. Дервишите - мъже и жени, се въртяха под звуците на любимия инструмент на Руми - тръстиковата свирка, и барабана. Седнал отстрани, учителят им аком-панираше, като повтаряше непрекъснато името на Бога - частта, която бе официално забранена в тази страна. Обаче никаква полиция не нахлу в къщата и никой не беше арестуван. Очевидно времената бяха започнали да се променят.
А после, въпреки желанието си и преводаческите усилия на внука си, старейшината не можа да им каже нищо особено. Не знаел за никакви майстори на платове, които да са били бележити дервиши. Tec и Райли му благодариха и си тръгнаха към хотела.
- Не трябваше да се поддавам на еуфорията - промърмори унило Tec. - В Кония има множество ложи, а тогава са били още повече. Шансовете да попаднем на подходящата... не бяха големи, нали? - Въздъхна. - Очевидно няма да е толкова лесно.
- Не можем да останем тук повече - каза Райли. - Знаеш, че в Ню Йорк ме чакат.
- Все пак едва пристигнахме! Трябва да посетя повече церемонии, да говоря с повече старейшини. - Погледна го. - Трябва да го направя, Шон! Близо сме! Усещам го! Не мога точно сега да си тръгна. Ти върви, щом искаш. Но аз ще остана.
- А, не! - поклати глава агентът. - Твърде опасно е! За нищо на света няма да те оставя тук сама!
Лицето на Tec помръкна. Опасенията на Райли бяха основателни.
Той я прегърна през раменете и изрече:
- Какво ще кажеш да се прибираме в хотела? Чувствам се като пребито куче!
Стигнаха до пазара, където ги упътиха. Поеха по закрития тунел на чаршията, където дори и в този късен час търговията кипеше. Плодовете и зеленчуците се редуваха с всевъзможни подправки. Но на ресторантчето за дюнер кебап и ментови млечни напитки не можаха да устоят.
- Не можеш ли да останеш още един-два дена?
- Надали - изсумтя Райли. - Нямаш представа колко обяснения трябва да давам само за Рим! За другото да не говорим.
- Да, Рим - въздъхна Tec. Имаше чувството, че беше преди цяла вечност.
- Нашите хора дори не знаят, че сме тук. Трябва да се обадя, за да разбера кога ще ни вземат и дали ще могат да ни вземат директно оттук. Освен това трябва да бъда на бюрото си, да координирам разузнавателната информация и да се уверя, че всички постове са нащрек, за да не изпуснем иранеца и следващия път, когато се появи. - Прегърна я, придърпа я към себе си и допълни: - Виж какво, това не означава, че трябва да се откажеш. Нали вече имаш контакт и тук - онзи туристически агент. Ще му се обаждаш от Ню Йорк. Остави го да ти свърши полевата работа. А ние ще му платим - изглежда ми добър човек. И когато попадне на нещо, ще долетим. Става ли?
Tec не отговори. Гледаше към нещо зад него. Райли се обърна и видя, че тя съзерцава втренчено някакъв магазин за килими. Плешив червендалест мъж тъкмо внасяше в магазина табла от тротоара. Като че ли се готвеше да приключва работния си ден.
- Да не би случайно да ти се е приискало да пазаруваш? - изуми се Райли. - На фона на всичко, което преживяхме?
Tec го погледна презрително и посочи табелата над магазина: „Късметлийски килими", а отдолу: „Занаятчийска работилница".
Райли я изгледа слисано.
Tec отново посочи с пръст, сякаш искаше да му каже: „Загледай се по-внимателно!"
И той го направи. И после го видя. Беше с малки букви, в долната част. До телефонния номер. Едно име. Вероятно името на собственика: Хакан Казазоглу.
Казаз-оглу.
Първата дума вече му беше позната от указанията на таксиджията. Но тя някак си не се връзваше с онова, което виждаше пред очите си. Това не беше шивашка работилница.