- Хей! - изпишя Tec. - Къде отива тя?
- Момичето не е сторило нищо лошо! А вие трябва да се махате оттук!
- Да се махна ли? За нищо на света! Искам да знам защо тя ни проследи до хотела! Ако държите, ще се обадя в полицията!
- О, не! - потрепери старата жена. - Моля, вървете си!
Нещо в начина, по който го каза, изведнъж разтърси Tec.
С доста по-омекнал тон тя се приближи до нея и прошепна:
- Знаете ли нещо за онези книги?
- Не, разбира се, че не!
Бързината, с която отрече, беше крайно съмнителна.
- Моля ви! - настоя Tec. - Ако наистина знаете нещо за тях, искам да знаете и следното - има и други, които ги търсят. А те са убийци! Убиха много хора, докато се опитваха да ги намерят! А щом ние ви открихме, възможно е те също да ви открият! В момента за вас тук въобще не е безопасно!
Старицата огледа внимателно Tec - със стиснати устни, сключени вежди и треперещи ръце, издаващи противоречивите чувства, които се бореха в гърдите ѝ.
- Говоря ви самата истина! - изрече Tec. - Моля ви! Трябва да ми повярвате!
- Елате! - промърмори неохотно старицата, обърна се и пое обратно по страничната уличка.
Магазинът бе разположен на първия етаж в къща на два етажа, отделена от съседните с неголям двор. Откъм страничната уличка имаше стъпала, които извеждаха към жилищните помещения на втория етаж. След известно суетене с ключовете, старицата отключи тежката дъбова врата и ги покани вътре.
Минаха през тясно коридорче, откъдето се озоваха в по-голяма стая. Старицата включи лампиона. Огромните френски прозорци гледаха към задния двор. Рафтовете бяха натежали от спомените на един дълъг живот - книги, снимки в рамки и вази. Диванът и фотьойлите бяха покрити с пъстри тъкани кувертюри и ръчно бродирани възглавнички.
- Ще направя кафе - промърмори жената. - Мисля, че ще имам нужда от него. - И напусна стаята.
Из къщата се разнесе звън на чинийки и чаши. Докато чакаше, Tec започна да оглежда многобройните снимки. На всички тях разпозна по-млади версии на тяхната домакиня. Затаи дъх, когато видя младо момиче, застанало до по-възрастен мъж, очевидно дъщеря и баща. Зад тях имаше дървено приспособление от една отминала епоха, нещо като полуавтоматичен стан.
Стан за производството на платове. От онези, които са използвали някогашните производители и продавачи на платове.
- Това са майка ми и дядо ми - поясни старицата, която тъкмо в този момент се появи в стаята с поднос турско кафе, и се настани на дивана. - Това е семейният ни бизнес от незапомнени времена.
- Така ли? - погледна я с надежда Tec. - И какво стана?
- Дядо ми изгубил всичките си пари. Похарчил ги за някакъв модерен стан, който трябвало да пристигне от Англия, обаче посредникът, на когото го поръчал, взел парите и изчезнал. - Разля гъстото кафе в малки чашки и покани гостите си да седнат. - След това дядо ми умрял от мъка. А баба ми била принудена да измисли нещо, за да оцелеят. Единственото, от което разбирала, било как се пече глина - такъв бил занаятът на нейния баща. И това - разтвори ръце - е резултатът!
- Продавате красиви неща - отбеляза Tec, като се настани на дивана до старицата. Райли зае фотьойла срещу тях, като остави раницата на пода до краката си.
- Ние се гордеем с нашия труд! Каквото и да работим, се гордеем с него. Иначе не си струва да се работи. - Отпи предпазливо от кафето си, очевидно реши, че още е твърде горещо, и го остави. Помълча малко, след което въздъхна дълбоко и вдигна очи към Tec. - Е, кажете ми сега - кои сте вие всъщност? И как се озовахте в това затънтено кътче на света?
Tec погледна към Райли, неуверена как да продължи. Само преди няколко минути кипеше от възмущение, защото мислеше, че старата жена се кани да ѝ открадне кодексите. А ето че сега седяха в нейния дом и си разказваха семейни спомени.
Райли ѝ кимна одобрително.
И тя разказа на старицата всичко. Цялата история. От появата на Шарафи в Йордания до престрелката в подземния град. Пропусна само по-кървавите епизоди, за да не я стряска.
През цялото време старицата слушаше съсредоточено. По лицето ѝ проблясваше ту изненада, ту страх. Очите ѝ следяха внимателно младата гостенка, като от време на време се прехвърляха върху Райли. Понякога, за да си изясни нещо, задаваше въпрос. Към края на разказа ръцете й започнаха да треперят. А когато Tec завърши, тя дълго време запази мълчание.
След като ѝ даде достатъчно време по своите критерии, Tec се престраши и се обади:
- Защо внучката ви ни проследи до хотела? Вие ли я накарахте?
Но старицата като че ли не я чу. Остана втренчена в чашата си, потънала в мислите си. И след поредния си вътрешен спор накрая изрече тихо, без да смее да вдигне очи към гостите си: