- Задръж тази мисъл! Ще ти бъде полезна по пътя надолу!
В съзнанието на Райли нахлу порой от неприятни картини. На заложници, държани години наред в мръсни килии, оковани за стените, бити и унижавани, и напълно забравени, докато накрая някоя отвратителна болест не ги освободи от мъчителите им.
Тъкмо се канеше да каже нещо, когато се сети друго и кръвното му налягане достигна нови висоти.
Спомни си доклада, който му дадоха в Истанбул за италианския служител с натрошените кости. Лекарите смятаха, че е бил хвърлен жив от хеликоптер или самолет.
Реши да овладее страха си и прикова самодоволния поглед на иранеца.
- Дори не знам шибаното ти име!
В продължение на няколко секунди иранецът се чудеше дали да отговори. Очевидно реши, че е безопасно, и рече:
- Казвам се Захед. Мансур Захед.
- Благодаря, че ми каза. Никак нямаше да ми бъде приятно да знам, че си погребан в анонимен гроб. Не би било справедливо, не мислиш ли?
Захед се усмихна злобно и изсумтя:
- Както вече казах, задръж и тази мисъл. Ще разполагаш с предостатъчно време да ѝ се наслаждаваш.
Иранецът изгледа замислено Райли.
Макар вече да бе решил какво да прави с него, като че ли започна да се разколебава. И двете възможности му се струваха еднакво добри.
Би могъл да го отведе със себе си в Иран. Да го затвори в изолирана килия в някой от техните затвори и да си поиграе с него на воля. Агентът би бил превъзходен източник на разузнавателна информация. Не се съмняваше, че ще успеят да го пречупят. Разполагаха с необходимите средства. А после той щеше да им каже всичко, което знае и за ФБР, и за мерките за вътрешна сигурност на Съединените щати. Така, заедно със съкровището от Никея, той щеше да предостави на страната си един от най-добрите агенти от Отдела за кон-тратероризъм на нюйоркското бюро на ФБР, при това - без да е оставил никакви следи към себе си. Това би бил най-забележителният удар на Мансур Захед.
Всичко звучеше твърде розово. Докато не осъзна реалността.
Захед беше прагматичен човек и не можеше да не си даде сметка как всъщност ще се развият нещата. Знаеше, че скоро ще изгуби контрола над съдбата на Райли. Дори и да се опита да го държи в тайна, американският агент бе такъв трофей, че нямаше начин нещо да не изтече навън.
При всички положения щеше да събуди огромен интерес. Ще се намесят и други, които вероятно щяха да предложат различни идеи за ценния трофей. И нищо чудно на някакъв етап да го използват като разменна монета за нещо, на което много държат. И ако това се случеше, агентът щеше да бъде освободен. При което - за това Захед не хранеше никакви съмнения - Райли щеше да превърне живота му в ад, ако ще и от хиляди километри разстояние.
Именно тази възможност правеше въпросната опция крайно неприемлива.
Не, няма да води Райли със себе си в Иран. Освен това решението, което беше взел, щеше да му достави неизмеримо удоволствие. Щеше да се превърне в паметен миг, на който щеше да се наслаждава до края на дните си. Единственото, за което съжаляваше, бе, че няма да може да види размазаното тяло на Райли, след като падне върху водната повърхност.
Захед се понаслаждава още мъничко на картината, която рисуваше въображението му, а после свали слушалката от стената и натисна два бутона.
Щийл вдигна веднага.
- Събуди ли се?
- Да. Къде сме?
- Току-що навлязохме във въздушното пространство на Кипър. Разполагаме с около половин час до твърда земя.
- Тогава да го направим! - отсече Захед.
- Окей - отвърна спокойно Щийл.
Захед постави слушалката на мястото ѝ и се обърна към Райли.
- Не можеш да си представиш каква радост ми предстои да изживея!
И отново го зашлеви през лицето.
61
- Девет Майк Алфа, имаме проблем! Не можем да овладеем налягането в кабината! Моля за спускане ниво едно две нула!
От контролната кула не закъсняха да отговорят:
- Девет Майк Алфа, сигнал за помощ ли изпращате?
- Не - отговори Щийл с равен тон. - Засега. Подозрения за не добре затворена врата. Трябва да декомпресираме, да я заключим и отново да компресираме. Случвало се е и преди.
- Разбрано, Майк Алфа. Слезте, когато ви е удобно. Отдолу никакъв трафик. Въздушна база на двеста и четиридесет метра. Късмет!
Щийл благодари на контролната кула и натисна лоста на автопилота нагоре, с което накара носа на самолета да се наклони надолу. „Чесната" започна рязко спускане на петнадесет градуса от височина седем хиляди и петстотин метра на три хиляди и шестстотин метра. Това беше максималното снижаване, което пилотът знаеше, че може да поиска. Завъртя ръчката за компресиране до нейния максимум, за да изравни външното и вътрешното налягане.