- Съжалявам, но не можем да останем - каза той. - Самолетът ни чака.
Старицата се оклюма.
- Дори и за няколко часа? Надявах се да дойдете на закуска у нас! - Опита се да му се усмихне, но усмивката ѝ не успя да пребори скръбта, която бе изпълнила сърцето ѝ.
Райли погледна към официалния представител на ФБР. Бърстън леко поклати глава.
- Съжалявам! - промърмори Райли.
Старицата кимна примирено. Едно от ченгетата ѝ отвори вратата на колата. Тя се закова за миг, обърна се към Tec и предложи:
- Не можете ли само да ме изпратите до магазина? И без това ви е на път за летището!
- Какво, сега ли? - изгледа я изненадано Tec.
- Да! - кимна старата жена и стисна ръката ѝ. - Искам да ви дам нещо. Един сувенир! Дайте ми възможност да ви оставя с по-приятни спомени от Кония.
Погледите на двете жени се срещнаха. И Tec осъзна, че старицата иска да ѝ каже нещо.
Като се опитваше да не издава с изражението си внезапно нахлулото в душата ѝ вълнение, и най-вече в присъствието на самия кардинал Бруньоне, тя погледна към Райли.
Бърстън отговори вместо нея:
- Защо пък не! Стига наистина да е за бързо. И като казвам бързо, разбирам бързо!
Бърстън и кардиналът останаха в колата, докато Tec и Райли излязоха със старицата.
Тя събуди сина си и го накара да слезе, за да отвори магазина, а после го отпрати с махване на ръката.
Tec действително не беше обърнала внимание колко красиви са всъщност керамичните им изделия. Имаше вази, купи и чинии от всякакви видове и размери, с елегантни форми и изящни шарки.
- Вземете си всичко, което ви хареса! - покани ги старицата. - Веднага се връщам!
Тя изчезна в задната стаичка на магазина. Очевидно отиваше в мазето. Когато отново се появи, две неща автоматично подсказаха на Tec, че е била права. Първото бе начинът, пе който старицата се огледа във всички посоки, както и към улицата, сякаш искаше да провери дали не ги наблюдават. А второто бе онова, което носеше.
Стара кутия от обувки.
Старицата сложи кутията в ръцете ѝ:
- Това е за вас!
Tec затаи дъх и кой знае защо, се огледа. Искаше да зададе очевидните въпроси, но думите отказаха да излязат. Отвори кутията.
Беше пълна с десетки тесни найлонови калъфи. Tec извади един. Беше нагънат, подобно на калъфите за снимки, които американците носеха в портмонетата си.
Tec го разтвори. Във всяко от джобчетата на този ръкав имаше по четири филмови негатива, от епохата преди дигиталните фотоапарати.
Още преди да вдигне негативите към светлината, тя вече знаеше какво съдържат. Макар че на тях черното изглеждаше бяло, древните букви си личаха съвсем ясно. Както и кожените корици.
Това беше съдържанието на кодексите.
- Вие ли сте ги снимали?
- Съпругът ми. Преди много години, преди да почине. Решихме, че няма да е зле да ги документираме, в случай че бъдат унищожени от пожар или друго нещо. Книгите бяха много крехки и работата не беше лесна, но мисля, че се справихме. Имаме и самите снимки на хартия, но обемът им е твърде голям, за да ги пренесете незабелязано.
Tec се поколеба, но все пак попита:
- Всичко ли е тук?
- Да - кимна старицата. - Всяка страница, без изключение. - Сви рамене и примирено добави: - Знам, че няма да могат да убедят никого. Има хора, които веднага ще ги нарочат за фалшификати. Но това е най-доброто, което мога да сторя за вас! Пазете ги!
- О, можете да ми вярвате, че ще ги пазя като зеницата на очите си! - Извърна се към Райли, чието лице внезапно се бе озарило от почти детинска радост. - И ти ще ми помогнеш, нали?
Райли я изгледа усмихнато.
- Е, май вече си имаш мечтания край, а?
- И още как! - ухили се тя. - Хайде! Да се прибираме у дома!