- Моля ви, господине...
Но после реши, че обясненията ще се проточат твърде дълго, и заби един юмрук в корема му. Вторият беше предназначен за челюстта му.
Полицаят се свлече на земята.
Райли отново продължи напред, търсейки беемвето. Помисли си да използва дистанционното, за да дезактивира алармата и така да разбере местоположението му, но се отказа - нищо не му гарантираше, че така няма да активира бомбата.
Полицейска свирка изпълни пространството около него.
Удареното ченге беше повикало подкрепления.
И точно когато първият полицай стигна до него, Райли го забеляза - тъмносиньото беемве с бял регистрационен номер с буквите „БР", което вероятно означаваше „Бриндизи".
Полицаят му извика на италиански да спре и застана пред него, но Райли го избута и продължи. Беше на няколко крачки от колата.
Приближи и друго ченге.
- Колата! - извика им с прегракнал глас Райли. - В онова беемве има жена! Тя е там!
Събра китки, изобразявайки човек с вързани ръце. И с жестове помоли да му дадат само секунда. Огледа задницата на беемвето. В главата му заваляха какви ли не въпроси.
Дали Tec е тук? Жива ли е? Дали бомбаджията не го наблюдава отнякъде, за да ги отнесе всичките с второ дистанционно? Ами ако онзи психясал кучи син е свързал бомбата с капака на багажника?
Карабинерите бързо сложиха край на мъчителната му дилема. Единият от тях го цапардоса със стоманената палка, за да го събори, но Райли бързо я изтръгна, изви ръцете му зад гърба и го запрати към колегата му. После се стрелна към шофьорското място и опита да отвори вратата. Беше заключена. Разби стъклото с палката, активирайки алармата, и натисна бутона за отваряне на багажника. Капакът се вдига спокойно нагоре.
Вбесените ченгета го хванаха и го залепиха за колата. Притиснаха главата му. Той се бореше отчаяно, опитвайки се да се обърне, за да види какво има в багажника.
И тогава ченгето, което беше отишло отзад, неистово започна да крещи.
Tec!
Райли се скова, изпълнен едновременно със страх и надежда. Опитваше се да разбере какво нарежда полицаят, но накрая не издържа:
- На английски! Кажи го на английски, мътните те взели! Тя добре ли е?
Забеляза паниката в очите на ченгетата и чу „бомба", повторена многократно. Думата се разбираше от само себе си. А след това и „донна", което означаваше „жена". Но дали е жива? Или...
Събра остатъка от силите си, изтърси ченгетата от себе си и се спусна към багажника.
Тя беше там.
Увита в спален чувал, прикована към дъното на багажника. През очите и устните ѝ минаваше сребрист скоч. Не помръдваше.
А точно до нея, в десния ъгъл на багажника, бяха разположени няколко блокчета експлозив, жици и дигитален детонатор, чийто дисплей показваше, че е зареден.
Без въобще да се замисля, Райли постави ръка върху врата ѝ - слава Богу, напипа пулса ѝ. Главата ѝ леко помръдна.
Душата му се изпълни с облекчение. Той погледна към ченгето до себе си, което наблюдаваше вцепенено сцената, а после бавно свали лепенките от лицето на Tec.
Тя го погледна с очи, плувнали в сълзи от радост и страх. Устните ѝ трепереха. Това бе най-красивата гледка, която Шон Райли някога бе виждал.
9
Мансур Захед хвърли един последен поглед в огледалото за задно виждане и потегли. Не забеляза нищо подозрително. Къщата, която агенцията беше наела за него, се намираше в тих жилищен район. Любопитните съседи не бяха проблем, тъй като алеята бе отделена от улицата с високи метални порти.
Не възнамеряваше да остава повече тук. След като книгата вече беше в него, работата му в Рим приключи. Американският историк Симънс скоро щеше да потвърди дали е така, или не. Захед се надяваше пленникът му да определи каква ще е следващата му цел. Нещо му подсказваше, че съвсем скоро отново ще е на път, а Вечният град щеше да се превърне просто в поредната кървава точка в неговата трудова биография.
Припомни си събитията от деня. Вярно е, че нещата не бяха преминали така гладко, както се надяваше, но сега най-важното бе, че е жив и здрав и че кодексът е у него.
„Мисията изпълнена" - помисли си той със самодоволна усмивка. Обожаваше това изражение и неговата пикантна ирония. Но докато преповтаряше събитията, установи, че мисълта му непрекъснато се връща към агента от ФБР. Изпълни го безпокойство. А това не беше чувство, с което Мансур Захед бе свикнал.
Агентът се оказа твърде лесен за манипулиране. Захед безпроблемно го подмами в Рим. Накара го да повярва, че е Шарафи. Направи всичко възможно, за да принуди американеца да го отведе до най-недостъпните кътчета на неговата религия. Окото на Шон Райли не трепна нито тогава, нито по-късно. Беше сторил онова, което се изискваше от него, без капчица колебание. Доброволно се превърна в престъпник и причини сериозни щети в самия епицентър на своята вяра, без въобще да се притеснява за последствията.