- Когато искаш да скриеш нещо, най-добре го остави пред погледите на всички. А сега ме последвайте! Не разполагаме с много време!
Водени от светлината на факлата, те подминаха обширните скрипториуми, приютили почти цялото познание на древния свят - рафт след рафт, пълни с ръкописи и кодекси, включващи дори текстове, спасени от Александрийската библиотека. Спираловидна стълба ги отведе надолу, към поредния лабиринт от тесни проходи и един страничен и неосветен коридор с цяла редица тежки врати. Единият от домакините им се насочи към най-крайната врата, отключи я и ги покани да влязат.
Стаята се оказа огромен склад - по пода бяха подредени купища сандъци, а прашните рафтове бяха пълни с ръкописи. Макар и застоял, въздухът беше сух. Който и да беше архитектът, построил библиотеката, очевидно е бил наясно, че трябва да държи влагата далеч оттук, ако иска пергаментите и ръкописите да оцелеят. И те действително бяха оцелели - столетия наред.
Именно затова сега Еверард и хората му бяха тук.
- Новините не са добри - съобщи им най-възрастният от Пазителите. - Узурпаторът Алексий няма куража да се изправи срещу врага. Вчера излезе с част от армията, но вместо да я пусне срещу франките и венецианците, се върна в крепостта. Едвам успя да се вмъкне през портите от страх.
Старецът се обърна и ги поведе към другия край на склада - към втора врата, частично прикрита от претъпканите лавици.
- Франките говорят, че отново ще превземат Йерусалим, ала и вие, и аз знаем, че няма да стигнат толкова далече - продължи той, докато отключваше вратата. - Целта им вече не е Божи гроб. Единственото, което ги вълнува, е плячката. А папата мечтае да види как нашата империя се сгромолясва и как църквата ни се връща под владичеството на Рим. - Извърна се и с мрачно лице допълни: - Убеден съм, че войските му ще превземат Константинопол. Убеден съм също, че една от тайните им мисии е да пипнат това тук!
Бугна вратата и ги въведе. Във вътрешната стая имаше само три големи дървени сандъка.
Сърцето на Еверард заби лудешки. Той беше един от малцината, избрани от висшите ешелони на ордена, който знаеше какво богатство се крие в тях. Знаеше и какво се очаква от него от този момент нататък.
- Каруцата и конете са ваши. Ще ви помогне Теофил - продължи старецът, като погледна към най-младия от тримата Пазители, който ги вкара в крепостта. - Трябва обаче да побързаме. Ситуацията всеки момент може да се промени. Носят се слухове, че императорът се кани да бяга от града. Зората трябва да ви завари на път!
- Няма ли да дойдете и вие?
- Не, ще ви прикрием следите. Нека да оставим хората на папата с впечатлението, че онова, което търсят, все още е тук. Това е единственият начин да ви помогнем!
Еверард понечи да възрази, но усети, че е безполезно. Тримата Пазители открай време знаеха, че някой ден това ще се случи. Подготвяли са се цял живот за този момент, както и всяко поколение Пазители преди тях.
Когато потеглиха от имперската библиотека, първите лъчи на зората вече се прокрадваха зад крепостните стени. Пазителите бяха избрали за изход Портата на пролетта - един от по-невзрачните подстъпи към града. От двете ѝ страни се възправяха кули, но там имаше и странична врата. Бяха се запътили именно към нея. Натоварената каруца вече трополеше, но пътят ѝ внезапно беше препречен от трима пехотинци. Единият от тях вдигна ръка и подвикна:
- Кои сте вие?
Теофил, който държеше юздите, се изкашля притеснено и промърмори, че се налага да стигнат спешно до манастира Зудохос, който се намираше недалеч от крепостните стени. Седналият до него Еверард наблюдаваше изпод спуснатата си качулка как пехотинецът крачи към тях. Изчака го да се приближи достатъчно, след което се хвърли и заби камата си във врата му. В същия миг от каруцата изскочиха другите рицари и прерязаха гърлата на останалите двама стражи, преди да са успели да извикат.
- Вървете! - прошепна Еверард и трима от братята му се спуснаха да отворят вратата.
През това време той и двама от рицарите приклекнаха и огледаха кулите над тях за други стражи. Както се бяха разбрали предварително, той направи знак на Теофил да изчезва. Работата на стареца беше приключила и тази битка вече не беше негова.
Еверард усещаше, че всеки момент адът може да се изсипе върху тях - така и стана, когато от кулата над тях се появиха нови двама стражи, а братята му все още сваляха първата от гредите на вратата.
Рицарите се втурнаха към тях с извадени мечове и само с един замах свалиха стражите, но единият от тях се провикна и предупреди другарите си. Секунди по-късно крепостните стени бяха осветени от факли и фенери. Засвириха рогове за тревога.