Конрад знаеше, че търговецът е прав. От падането на Селджукския султанат целият регион на изток от Константинопол беше превърнат в мозайка от независими бейлици - емирати, управлявани от бейове. Бейските армии изобилстваха от наемници гази - войници на вярата. Те бяха безмилостни бойци, налагащи исляма със силата на ятагана, и държаха здраво земите, които контролираха. Преди Конрад и братята му едва успяха да се промъкнат покрай тях незабелязани. А сега би било невъзможно - на открито, разпитвайки за манастир, който вероятно не искаше да бъде открит.
- Ние обаче без проблеми ще стигнем дотам - продължи търговецът със самодоволна усмивка. - Ще те преоблечем с наши дрехи.
Конрад го огледа. Явно турчинът беше надушил келепира.
- Колко ще струва?
- Зависи какво търсиш - отговори Мехмед.
- Искам да проведа един разговор.
Не такъв бе отговорът, който очакваше търговецът. Но не си въобразяваше, че Конрад ще му каже цялата истина. Сви рамене, плъзна месестата си ръка по мечовете и отсече:
- В такъв случай двойна цена на всички тези прекрасни стоки!
Както беше казал и епископът, цената беше нечувана. Но в крайна сметка фалшивите мъченически кости щяха да я компенсират.
Освен това беше за благородна кауза.
Най-благородната от всички.
Увиха мечовете и камите в торба от зебло, която Конрад завърза за седлото. И тъкмо се отдалечаваше от дюкяна, когато се сблъска с нея.
Сестрата на Касим - Майсун.
След всички онези години на целомъдрие в укрепленията на Светите земи сега, когато вече живееше сред жените, той бе запазил благоразумна дистанция от тях. Ала нещо у това момиче караше сърцето му да се разтупти. Тя беше зашеметяващо красива - висока, грациозна, с блестящи тюркоазени очи, безупречна медна кожа и водопад от пищни заоблености, които го подканяха игриво изпод дългата тъмна роба.
Когато тя се насочи към него, той дръпна юздите, задържайки жребеца си точно толкова, колкото да удължи момента. Очите им се срещнаха. При това не за първи път. И точно както и преди, и сега тя не ги извърна. Прикова енигматичния си поглед върху него, запалвайки пожар в изтерзаната му душа. При досегашните им срещи двамата бяха разменили само няколко задължителни любезности. Защото около тях винаги присъстваха баща ѝ или брат ѝ, а тя винаги бързаше да се оттегли.
Касим беше особено ревностен към нея - цялото му излъчване говореше за силно собственическо чувство, на което тя безропотно се подчиняваше. Веднъж Конрад бе забелязал синини под едното ѝ око, но така и не разбра кой ги е причинил. Никога не го оставяха насаме с нея, никога не бе имал възможността да поговори с момичето така, както би искал. Знаеше, че и тази среща няма да бъде по-различна, намираха се само на няколко крачки от дюкяна на баща ѝ. Единственото, което можеше да стори, бе да ѝ кимне благовъзпитано.
Устоя на изкушението да се обърне и да продължи да я гледа. Срита коня си в лек тръс и пое напред. Но не бе в състояние да мисли за нищо друго. И преди се бе изправял пред този вътрешен конфликт, и все така не се бе научил как да се справя с него. Съвсем доскоро целият му живот беше събран в една дума - саможертва. Беше го дарил на един строг монашески орден, давайки обет да се подчинява на правилата му без колебание.
Но всичко това бе далече в миналото.
Орденът вече не съществуваше.
И той вече беше обикновен гражданин, освободен от ограниченията на предишния си живот. Въпреки това се чувстваше като приклещен между два свята и засега му бе все така трудно да приеме новооткритата си свобода. А и не беше сигурен, че ще може да се съпротивлява още дълго.
Което породи още по-голям смут в душата му - сега, когато миналото, което смяташе, че е оставил зад гърба си, бе протегнало отново ръка, за да го стисне за гърлото.
- Всичко свърши, Конрад - каза Хектор от Монфорт. - Знаеш какво сториха онези копелета в Париж! Доколкото ни е известно, братята ни вече са изгорели по кладите.
Седяха с кръстосани крака около малкия огън в разрушената стара къща, която бе изгубила отдавна и покрива, и стопаните си. Трима бивши братя по оръжие, трима съсипани мъже, които бяха избегнали на косъм несправедливата заповед за арест и сега бяха дошли в тази чужда земя.
Конрад, Хектор и Мигел от Тортоса.
Новините, които получиха няколко седмици по-рано, бяха отчайващи. През февруари над шестстотин от техните братя, арестувани във Франция, решили да се откажат от признанията си, за да защитят ордена от безумните обвинения на краля. Смел, но и обречен ход - отричайки се от признанията си, те се превръщаха моментално в прегрешили еретици, които задължително се наказваха със смърт чрез изгаряне на клада. И ето че през май само в Париж бяха изгорени петдесет и четирима от тях. За останалите кладите бяха издигнати по цяла Франция. Стотици други очакваха своя ред.