- Трябва да се опитаме да ги спасим! - възкликна Конрад. - Трябва да спасим нашия орден!
- Вече няма какво да се спасява! - възрази му Мигел, подхвърляйки един от мечовете обратно върху купчината ножници и ножове, която Конрад беше донесъл. - Още след падането на Акра и потъването на галерата „Фалкън Темпъл" орденът ни умря и беше погребан!
- В такъв случай ще го съживим! - не се предаваше Конрад. - Чуйте ме! Ако успеем да си върнем онова, което Еверард и хората му изгубиха, ще съживим ордена!
Хектор и Мигел се спогледаха, все още неспособни да осмислят онова, което Конрад им беше казал тази вечер, когато им показа оръжията. Като един от любимците на Великия магистър, Конрад бе сред малцината, запознати с истинската история на Ордена на тамплиерите. Той много добре знаеше с каква задача са били натоварени Еверард от Тира и хората му през 1203 година. И сега я разказа на Мигел и Хектор.
- Братко, бъди реалист! - въздъхна Мигел. - Какво могат да сторят трима мъже срещу френския крал и папата? Още преди да отроним и думица, ще ни качат на кладата!
- Не разбирате ли, че столетия наред именно това съкровище е поставяло на колене папи и крале?! Ние бихме могли да сторим същото! Да съградим наново онова, което имахме, и да продължим делото им!
Загледа се в своите събратя. Бяха изминали близо двадесет години, откакто отбраняваха Акра. Бяха по-стари, по-тежки и по-бавни в резултат на безгрижния напоследък живот. В душата на Конрад се зароди съмнение. Може би това, което искаше от тях, бе твърде много - доброволна саможертва заради нещо, чийто изход въобще не беше сигурен.
- Бихме могли да останем и тук, да обърнем гръб на миналото и да продължим да живеем като другите - продължи той. - Но бихме могли и да си припомним обета, който сме дали. И всички онези, които пожертваха живота си, и да докажем, че не са загинали напразно! Тук изобщо няма място за избор! Налага се да опитаме! - Протегна ръка и грабна един от мечовете. - Тези мечове можеха да попаднат в ръцете на който и да е търговец по тези земи. Но не стана така! Те ни откриха! Нямаме право да пренебрегнем техния зов! Нашите братя ни зоват от гробовете си! Не ми казвайте, че ще останете глухи за молбата им!
Погледна към Хектор. Французинът се взря замислено в него и бавно кимна. После се обърна към Мигел. Испанецът въздъхна, засмя се тихичко и също кимна.
Поеха на път четири дена по-късно - Конрад, Хектор и Мигел, Мехмед и синът му, както и още четирима мъже - допълнителна мускулна сила.
За огромно изумление на търговеца Конрад не беше на кон. За разлика от Хектор и Мигел, които бяха яхнали жребците си, той караше стара и раздрънкана каруца.
- Не спомена нищо за нея - заяви турчинът. - Ще ни позабави.
- Което ще има последствия за цената, за която се договорихме, така ли?
Търговецът го изгледа с престорена обида:
- Някога да съм те лъгал за нещо?
- О, ти си самата добродетел, няма що! - изсумтя Конрад. - Хайде, казвай новата си цена и да потегляме!
Не след дълго вече излизаха от града, огрени от лъчите на изгряващото слънце. Ден по-късно напуснаха територията на Византия и навлязоха в земите, контролирани от различни бейове.
Вражеска територия.
По настояване на търговеца рицарите бяха облечени в мюсюлмански тъмни роби, туники и тюрбани, наполовина скриващи лицата им. Бяха препасали ятагани, а не мечове.
Маскарадът се оказа успешен. Мехмед успя да ги прекара по живо, по здраво покрай две банди мародерстващи гази. Така, след осем дена усилна езда, стигнаха Сари Хан - огромна, широка и ниска каменна постройка без никакви отвори по стените си, с изключение на богато декорирания портал.
За съжаление намирането на манастира не се оказа толкова лесно, колкото влизането в хана. Нито водачите на кервани, нито самият ханджия бяха чували за него. Продължиха напред и разпитаха в още няколко кервансарая, но без успех. Дните се нижеха, докато накрая съдбата ги възнагради за упоритостта - попаднаха на монах от местна кападокийска скална църква, който знаеше за манастира.
Въпреки не особено ясните му указания, най-сетне го откриха - десетина стаички, скътани в скалния скут, далече от светската суета.
Конрад помоли Мехмед да го придружи, за да огледат мястото. Оставиха конете и каруцата при останалите и изпълзяха на една скална тераса. Заеха позиция зад огромен камък, за да наблюдават необезпокоявани и да разгледат по-добре монасите, когато излязат от своята обител.