Еверард хвърли поглед към вратата - братята му продължаваха да се борят с последната напречна греда. И веднага след това първият сноп стрели се заби до нозете му, както и до копитата на конете. Едното от животните се размина на косъм. Нямаха време за губене. Ако с конете се случеше нещо, бягството им пропадаше.
- По-бързо! - изрева той, постави светкавично стрела на арбалета си и я запрати към първия осветен стрелец горе на стената, който се мерна пред погледа му. Стражът полетя от другата страна на укреплението. После той и двамата му другари до него презаредиха мощните си лъкове и пак стреляха, за да държат стражите на максимално разстояние от себе си.
Най-сетне отвориха вратата.
- Да вървим! - изкомандва Еверард към хората си. Но докато те се качваха в каруцата, византийска стрела уцели рицаря до него в дясното рамо и се заби в гърдите му. Одо от Райдфорт - същински мъж канара, се стовари безсилно на земята и от устата му рукна кръв.
Еверард подвикна на останалите. Трима от тях извадиха арбалетите си и отново започнаха да стрелят, за да пазят гърба му, а останалите му помогнаха да се качи в каруцата. Еверард хукна напред и се метна на капрата. Само за миг се обърна назад, за да се сбогува с Теофил, но Пазителят не беше там, където го бе мярнал за последен път. Забеляза го на няколко крачки оттам. Лежеше на земята, а от врата му стърчеше стрела.
Каруцата вече беше извън портите на големия град, но пороят от стрели продължаваше да ги преследва. Докато завиваше към хълма на север, Еверард хвърли поглед към проблясващото под тях море и бойните галери, обсадили крепостните стени на Константинопол - с високо вдигнати знамена, в пълна бойна готовност.
„Каква лудост!" - каза си с натежало сърце тамплиерът, докато оставяше зад гърба си величествената столица на Византия и невижданата катастрофа, която съвсем скоро щеше да се стовари над златните ѝ кубета.
Обратният път се оказа значително по-бавен. Бяха прибрали отпочиналите си коне, но тромавата каруца и тежкият ѝ товар не им позволяваха да се придвижват така, както им се искаше. Сега бе къде-къде по-трудно да избягват населените места, отколкото на идване, когато имаха възможността да яздят по всякакви тесни пътеки, където човешки крак не бе стъпвал. Най-лошото бе, че Одо продължаваше да губи кръв, а те не можеха да сторят нищо за него. А и вече не пътуваха инкогнито. Следваше ги конен отряд, но този път от войниците, намиращи се извън стените на Константинопол. И съвсем скоро щяха да ги настигнат.
И наистина - още преди залез слънце на първия ден ги настигнаха.
Еверард бе изпратил напред двама разузнавачи, а след тях бе оставил още двама, за да ги предупредят навреме за евентуална заплаха. И сега бяха принудени да напуснат добре отъпкания път, на който най-вероятно щяха да ги търсят кръстоносците. И поеха на изток, към планините.
Тучните хълмове скоро отстъпиха пред стръмните и назъбени канари. Малкото пътеки, по които каруцата бе в състояние да премине, бяха тесни и рисковани - някои от тях бяха не по-широки от разстоянието между дървените колела, които пълзяха бавно по ръба на дълбоки пропасти. Внезапният порой, който се изсипа от небето, превърна тежката ситуация в прокълната. Но Еверард нямаше друг избор, освен да води хората си напред. Хапваха само онова, което можеха да си откъснат или убият. Нощем бяха принудени да остават на открито. Не можеха да се отпуснат, защото знаеха, че преследвачите им все още ги търсят.
След още няколко дена положението на Одо стана отчайващо. Бяха успели да измъкнат стрелата и да спрат кървенето, но раната бе инфектирана и рицарят изпадна в треска. Еверард си даваше сметка, че за да се доберат живи до своето укрепление, първо трябва да спрат някъде и да намерят начин да закрепят другаря си. Но след като разузнавачите ги уведомиха, че преследвачите им продължават да ги търсят, той разбра, че единственото, на което можеха да се надяват, бе някакво чудо.
И то ги споходи на шестия ден, когато неочаквано откриха малка, но добре изолирана отшелническа обител.
Нямаше да я забележат, ако не бяха двете врани, които кръжаха отгоре ѝ и привлякоха погледа на един от разузнавачите. Скалата пред тях се оказа осеяна с издълбани стаички. В този си вид манастирът беше практически незабележим и перфектно скрит под заслона на скалата, надвиснала над него.
Рицарите приближиха дотам, докъдето позволяваше теренът, оставиха животните и каруцата и изминаха остатъка от пътя пеша.
Напредваха внимателно, с извадени мечове, макар да бяха сигурни, че в това негостоприемно кътче на планината няма жива душа. Но за тяхно огромно изумление бяха посрещнати от десетина монаси - съсухрени старци и по-млади послушници, които веднага ги разпознаха като събратя во Христа и им предложиха храна и подслон.