- Освен това - допълни Ертугрюл, - ще се сблъскаме със същия проблем и като момчетата на летището. Не можем да предоставим на полицията нито ясна снимка, нито конкретно име. Могат да се оглеждат единствено за Симънс.
- Блокадата напълно отпада като вариант - отсече Изетин. - Този район е популярен сред туристите. А по това време на годината Кападокия е едно от най-посещаваните места. Не можем да спираме хората.
Този път тишината бе нарушена от Tec:
- Щом казвате, че може би работи за иранците, не е ли възможно тук да има негови хора, които да му осигурят кола, убежище, оръжия...
- Възможно е - съгласи се Райли. Той самият си бе задавал този въпрос, но засега не бе посмял да го изрече на глас, за да не засегне домакините си. Вместо това се обърна към Ертугрюл: - Наблюдаваме ли посолството им?
Ертугрюл дипломатично отклони въпроса:
- Посолството им не е тук, а в Анкара. Тук имат само консулство.
И с това обясненията му приключиха.
- Но иначе наблюдаваме ли ги? - не го оставяше на мира Райли.
- Обърни се към колегите ни от ЦРУ.
Райли най-сетне схвана намека и реши да изостави въпроса. Засега. В отчаянието си се обърна към един от турските им домакини на масата - Мурат Челикбилек от турската МИТ, Националната разузнавателна организация.
- Ами вашите хора? Не може да не извършвате някакво наблюдение!
Челикбилек се загледа за миг в него с неразгадаемото изражение на лешояд, а после отговори:
- Това не е въпрос, който може да се обсъжда пред всеки.
- Напълно ви разбирам - усмихна се агентът от ФБР. - Не мога да изисквам от вас подробности по съответните задачи, които изпълнявате. Единственото, за което ви моля, е да проверите дали около консулството няма някакво раздвижване, дали някой не е забелязал нещо, което би могло да ни помогне.
Челикбилек го изгледа изпод притворените си клепачи, след това бавно изрече:
- Ще видя какво мога да направя.
- Предварително ви благодаря! - продължи със същия угоднически тон Райли. - Защото трябва да действаме бързо. Този човек вече уби трима души във вашата страна и няма никакви гаранции, че ще спре да убива. Вероятно вече пътува към манастира и ако не разберем какво кара или закъде точно се е запътил, той ще продължи да си развява байряка! - Огледа всички, за да се увери, че е разбран, след което се обърна към Ертугрюл и с доста по-тих глас допълни: - Ще се наложи да поговорим с момчетата от Лангли. Незабавно!
24
Мансур Захед се включи в потока коли, излизащи от града, и се концентрира в пътя пред себе си.
Джед Симънс седеше до него, на предната седалка, с леко отпуснато тяло и вече познатия невиждащ поглед в очите си. Транквилантът за пореден път бе изсмукал жизнените му сили и го бе превърнал в покорна кукла на конци. Захед бе наясно, че ще се наложи да го задържи в това състояние доста време - пътят, който поемаха, беше доста дълъг. Много по-дълъг, отколкото предишния.
Не беше във възторг, че отново се налага да пътува. Би предпочел да стигне до Кайсери със самолет - така, както прелетя от Италия до летище в относителна близост до Истанбул. Ала Бени Щийл набързо го разубеди. И двамата знаеха, че турците охраняват изключително строго своите аерогари, а след приключението им в Рим рискът за тях се бе удвоил. Захед никога досега не бе поставял под въпрос преценката на своя пилот. И затова се съгласи да кацнат на север от Турция, в България, в някакъв черноморски курорт с малко гражданско летище. Кой кога пристига и защо, бе последна грижа на местните власти. А оттам до Истанбул пътят не бе дълъг.
Сегашното му пътуване щеше да бъде най-малко десетчасово, ако не и повече. Но нямаше друга възможност. То бе започнало с един от неговите кошмари - задръстванията във вечерния час. Хаосът му напомни за Исфахан, неговия роден град в Иран - поредния образец на архитектурата, обезобразен от стълпотворението на автомобили. Но за разлика от тази сутрин, когато бягаше от Райли, сега караше внимателно, избягвайки всякакви поводи за конфликти с другите шофьори. Знаеше, че дори и един леко ожулен калник би имал катастрофални последици, тъй като караше открадната кола и пренасяше упоен пленник.
Шестлентовата магистрала беше удобна, но Захед седеше на тръни. Никога досега не бе виждал толкова много и толкова големи камиони, каращи бясно по пътя Истанбул-Анкара, без да обръщат внимание нито на не особено добрата настилка, нито на 120-километровото ограничение на скоростта. Турция беше на едно от първите места в света по пътни инциденти, а колата, която му намериха - черен лендроувър „Дискавъри", макар и идеална за черните пътища, беше твърде висока за магистралата. Въздушните течения, създавани от подминаващите го тирове, непрекъснато го отнасяха, принуждавайки го да стиска здраво волана, за да я държи в своята лента.