- Недей!
- Какво? - изгледа я той.
- Не започвай пак старата песен!
- Каква песен? - слиса се той.
- Е, нали се сещаш? Онази, дето ти казваш, че заминаваш, обаче аз трябва да остана тук, защото е твърде опасно, обаче аз ти казвам не, имаш нужда от мен, защото аз знам всичко за тамплиерите, а ти настояваш, че това няма да стане, аз ти се опълчвам, че без мен е възможно да изпуснеш единствената следа, която води към него, откъдето ти решаваш да заиграеш мръсно и ми заявяваш, че трябва да мисля за Ким и да бъда добра майка, а аз се вбесявам, че си повдигнал този въпрос и че намекваш, че не съм добра майка... - Спря и си пое дъх. По устните ѝ заигра закачлива усмивка. - Е, пак ли старата песен? Дано си наясно, че каквото и да кажеш, аз пак ще дойда с теб!
Райли я наблюдаваше, сащисан и леко замаян от словесната ѝ атака. А после, без да казва нищо, само вдигна ръце, за да ѝ покаже, че се предава. Обърна се и излезе.
26
Джед Симънс бавно идваше в съзнание. Устата му беше пресъхнала, а главата го болеше така, сякаш страдаше от силен махмурлук. Но гледката, която постепенно се разкри пред очите му, разби илюзиите му, че това състояние е вследствие на нещо приятно. Намираше се на предната седалка в някакъв джип, който се носеше през непозната територия - огромни, облети в слънце планини, простиращи се до хоризонта. Дясната му ръка беше прикована с белезници за дръжката на вратата. Гласът на мъжа зад волана го върна окончателно в кошмара, в който живееше вече дни наред.
- Най-после се събуди! - подхвърли весело похитителят му. - В чантата в краката ти има бутилка вода и няколко шоколада. Хапни си.
Симънс бе твърде уморен и вбесен, за да се противи на предложението. От времето, прекарано в йорданската пустиня, знаеше колко е важно да не се обезводнява. Приведе се със свободната си ръка и усети, че около кръста му има нещо. Погледна надолу и се опипа. Да, под ризата му наистина имаше нещо.
Тъкмо се канеше да я издърпа, когато похитителят му го предупреди:
- Колкото по-малко я пипаш, толкова по-добре.
Ръката му замръзна във въздуха. Обърна се към него.
- Какво е... това?
- Може би е по-добре сам да погледнеш.
Археологът не издържа и дръпна нагоре ризата си.
Около кръста му беше увит колан, широк около пет сантиметра, изработен от груба, бляскава материя. В следващия миг зърна катарамата, свързваща две медни жички, които стърчаха над нея.
В душата му се надигна грозно предчувствие.
- Какво е това? - повтори той и по челото му изби пот.
- Дребна бомбичка. Нищо особено. Малко „Семтекс" и детонатор. С дистанционно управление. - Извади телефона си, показа му го и го върна обратно в джоба си. - Но е достатъчна, за да пробие в корема ти дупка с големината на юмрук. Ако избухне, надали ще те убие веднага. Ще живееш може би минута, а може би и повече и ще зърнеш с очите си кратера, който бомбата ще издълбае. Не мисля, че гледката е приятна. Не ти я препоръчвам.
Симънс затвори очи и се опита да си поеме дъх, но установи, че дишането му е затруднено.
- Защо? - простена той.
- За мотивация. Ще се наложи да поразгледаме някои забележителности, затова реших да се подсигуря, че няма да направиш някоя глупост. Надявам се, че перспективата да видиш как червата ти се влачат по земята, е достатъчен аргумент, за да се държиш така, както ти кажа. Обикновено се получава. - Погледна към археолога, проверявайки реакцията му, и допълни: - А, да. И не се опитвай да разкопчаваш катарамата. Заключена е.
Симънс се отпусна безпомощно на седалката. От време на време покрай тях минаваше по някоя кола, но в противоположната посока. Почти пустият път беше тесен и неравен.
- Къде отиваме? - обади се накрая той, макар да знаеше, че въпросът му е безсмислен.
- В планината. Чистият въздух ще ти се отрази добре - отговори шофьорът с иронична усмивка. - Изглеждаш ми малко бледичък.
В съзнанието му като че ли проблесна нещо.
- Разбрал си къде е манастирът?
- Горе-долу - бе лаконичният отговор.
Водачът вече ги очакваше на уговореното място, което не се оказа чак толкова трудно за откриване благодарение на джипиес системата. Беше избрал маршрут, който увеличи пътуването с един час, но пък заобикаляше Кайсери и навлизаше в планината от запад. А самата планина се оказа впечатляваща гледка. Подобно на Килиманджаро и останалите угаснали вулкани, тя представляваше самостоятелен скален конус, издигащ се сред равнината. И макар че беше лято и температурите се движеха около тридесет и пет градуса, върхът на Ерджиясдаъ беше покрит със сняг.