В ушите му зазвучаха жлъчни откъси от последния им разговор.
- Да не би нещо да се е променило? Като имам предвид служебните ти ангажименти, питам се дали изобщо си струва да опитваме.
- Да не би да си се отказал? - слиса се тя. - Да не би вече да не искаш да си имаме бебе?
- Въпросът е спорен, не мислиш ли?
- Ами ако не е?
- И как ни виждаш нас двамата като родители? Ти, с твоите древни мистерии, които изкарват от сенките всевъзможни хаховци, аз - с моята работа...
- Ха! - махна с ръка тя. - И какво предлагаш? Да се сврем вкъщи и всяка вечер да играем табла на чаша билков чай? Както сам каза, такава ни е работата. И въпреки нея с теб ще бъдем страхотни родители! Въобще не се съмнявам в това! - Ухили му се и пак стисна ръката му. - Виж какво, изобщо не се притеснявай за това! Все пак ти си мъж. От теб не се очаква да разбираш от такива неща. Остави ги на мен. Единственото, което искам от теб, е да ме увериш, че ще можем да го преодолеем, ако не успеем на този фронт! Както и да ми обещаеш, че няма да се превръщаш в удобна мишена за онзи ирански откачалник! Става ли?
Райли я изгледа замислено и се усмихна:
- Става.
28
Алпийският пейзаж отстъпи пред по-суровия скалист терен, докато Захед и Симънс следваха раздрънкания джип на водача. Напуканият от температурните амплитуди асфалт беше тесен и за една кола. След още три километра се стесни до пътека, която би затруднила дори и мулетата. Но не и водача им. Макар и задъхващ се, двигателят на тойотата я носеше нагоре по стръмния склон. Накрая пътеката свърши - на малка полянка в подножието на голяма скала.
Съли вдигна очи към слънцето и погледна часовника си:
- Засега ще оставим колите тук. С по-малко багаж ще изминем повече път. Но до залез слънце трябва да се върнем, което означава след около осем часа.
- Надявам се, че сте ни осигурили екипировка? - попита Захед.
- Взел съм всичко необходимо.
Щом веднъж изкатериха тясната пътека, виеща се над полянката, първият час от прехода им се оказа относително лесен. С всяка следваща крачка обаче ставаше все по-хладно, августовското слънце постепенно губеше силата си. Тишината се нарушаваше единствено от стадата овце и ангорските кози.
Въпреки пасторалните сцени наоколо Мансур Захед беше на тръни. Времето летеше - ценно време, през което Райли и другите му врагове щяха да го догонят и да се опитат да го хванат. А какво правеше той? Катереше безгрижно планината, доверил се на някакъв местен идиот, когото не познаваше, и на информация, която надали можеше да се нарече изчерпателна.
Симънс не бе отронил и думица - точно както го бе инструктирал. Съли обаче компенсираше мълчанието му дотолкова, че вече започваше да досажда на „професора".
Теренът постепенно се промени - моравите отстъпиха пред стръмни сипеи и ронлива вулканична скала. Два часа след началото на катеренето водачът им предложи да направят почивка в една горичка. Раздаде им бутилки с вода, сандвичи с пикантен суджук и шоколадови десертчета. Насядаха и се нахвърлиха на храната, наслаждавайки се на прекрасната гледка, която се разкриваше пред тях.
Из златистобежовата мозайка на Анадолското плато играеха странни сенки. Многоцветни балони с нагорещен въздух се носеха към далечните долини и скритите каньони. Това действително бе един от най-необичайните и забележителни пейзажи на цялата планета. Преди повече от тридесет милиона години целият регион е бил подложен на изригванията на планината Аргей и още няколко вулкана. Засипвали с лава тези места в продължение на десетки хиляди години. А после бурите, реките и земетресенията продължили да забъркват отлаганията и да ги превръщат в туф - мек, ковък камък, съставен от лава, кал и вулканична пепел. Вековната ерозия бе продължила да дълбае платото на долини и каньони, и да вае забележителни скални вълни и приказни комини от бял като кост туф, украсен от неподатливите на гравитацията шапки от червеникавокафяв базалт. Към чудесата на природата бе добавил своя дял и човекът, издълбавайки в скалите дупки във всякакви размери и форми - истински лабиринт от подземни градове, отшелнически пещери, скални църкви и манастири.
- Красиво е - обади се по едно време Съли. - Вие сте от Иран, нали?
- Да, но семейството ми е напуснало страната, когато съм бил на седем - излъга с лекота той. Не за първи път използваше тази легенда.
- Вероятно знаете, че името на този регион - Кападокия, произлиза от персийската дума Катпатука.
- Да, „Страната на красивите коне" - преведе Захед.
- Преди много години тук наистина е имало коне. За жалост вече не е така. Представяте ли си какво е било да гледаш препускащи диви коне на фона на подобен пейзаж? Разглеждали ли сте долините?