- Значи няма никакво съкровище!
- Съжалявам - сви рамене Захед. - Но с удоволствие ще ти изпратим книгата с автограф, когато я издадем.
- Би било страхотно - промърмори водачът им, опитвайки се да скрие разочарованието си. След това отново сведе поглед към бележката, която му даде Захед. От време на време вдигаше очи и оглеждаше околността, решил да се пребори с поредното предизвикателство.
След известно време като че ли взе решението си.
- Описанието е малко неясно, но доколкото схващам, се е опитал да мине през прохода Гюлюк - мястото, откъдето е минал и епископът. Защото това е единственият проход през Таврийските планини. Което означава, че каньонът, за който се говори, е в южна посока. Тук обаче има много каньони. И не мога да твърдя със сигурност за кой точно става дума. Чакайте! Ще се обадя на чичо си Абдулкерим. Той е византолог. Някога беше професор в Анкара. Сега работи като екскурзовод. Живее в Яхяли, съвсем близо до каньоните, за които стана дума. Ако има човек, който да ги познава, това е той. Само той ще ни помогне! - Извади мобилния си телефон, погледна екрана му и се плесна по челото. - Жалко! Забравих, че тук няма сигнал.
Захед настръхна.
Веднага разбра какво ще последва от тези думи. Блясъкът в очите на Симънс потвърди предчувствията му.
29
„Няма сигнал!" Тези думи буквално възпламениха Джед Симънс. Няма сигнал. Значи няма детонатор. Няма и бомба. Сега или никога.
Похитителят му вече посягаше към раницата, където беше пистолетът му.
- Въоръжен е! - изкрещя той и се хвърли върху Захед.
Достигна го точно в мига, в който пистолетът се появи. Лявата му ръка се насочи към оръжието, за да го избие, а дясната се сви и лакътят му се заби право в лицето на противника му. Успя да отклони оръжието достатъчно, за да предотврати попадението на куршума му. Гърмежът оглуши падината и отекна в околните скали. Лакътят на Симънс отново се насочи към лицето на Захед, но той избегна удара, едновременно опитвайки се да събори пленника си. Двамата се вкопчиха един в друг и се претърколиха надолу.
Иранецът се блъсна в някакъв камък и отпусна захвата си на пистолета. Симънс тръсна ръката му и оръжието се плъзна по склона.
Сърцето на Симънс се сви, когато видя, че оръжието му се изплъзва. Озърна се объркано и забеляза слисаното изражение на Съли, който все още седеше на скалната тераса.
- Направи нещо! - изкрещя археологът. - Помогни ми...
В следващия миг гърдите му бяха разкъсани от неописуема болка. Захед стовари върху тях дланта на силната си ръка. Симънс падна назад. Имаше чувството, че някой е напълнил гърдите му с напалм и ги е запалил. С бързината на кобра иранецът се изправи на крака и впи пръсти във врата на пленника си. Симънс се замята наляво-надясно, размахвайки безпомощно ръце.
Захед стовари лицето му върху едрия камънак на пътеката и започна да избива лявото му око в ръба на един по-голям камък. Симънс си каза, че тази смърт вероятно е за предпочитане пред алтернативата да гледа собствените си черва. А после, през падналия мрак, нещо го повика - камък, близо до ръката му. Събра сетните си сили и го сграбчи. Камъкът удари Захед точно под ухото.
Симънс си пое дъх и изблъска иранеца от себе си.
Захед падна назад, но бързо отметна глава и опипа кръвта по устната си. Изведнъж очите му се отвориха и погледът му падна върху археолога. В тях се четеше неистова ярост, каквато Симънс никога досега не беше виждал. А после Захед започна да се изправя бавно на крака, сякаш беше обладан от зъл дух.
Симънс също скочи и се втурна напред. Нещо звънеше в главата му и му подсказваше, че не трябва да рискува още една схватка с този тип. Изкатери се по морените към Съли, който продължаваше да седи там като хипнотизиран.
- Какво правите... - заекна водачът, но не довърши.
- Дай ножа! - изхриптя Симънс и го изтръгна от ръката му.
Долови някакво движение. Обърна се.
Захед се катереше по кръглите камъни към тях с пистолет в ръка.
Копелето бе успяло да си го върне.
- Бягай! - изкрещя Симънс на водача им, сграбчи го за яката и го хвърли надолу по скалистия склон.
Главата на Захед продължаваше да бръмчи от удара, но той знаеше как да тушира болката, докато не довърши задачата си. Един пиклив археолог не можеше да обърква плановете му. Крайно време беше да го научи на малко уважение. Да му даде урок, който да помни до края на живота си.