Но първо трябваше да го хване.
Видя, че археологът бяга надолу по склона, опитвайки се да се задържи на крака по ронещите се камъни. Водачът беше плътно след него, но губеше време, тъй като непрекъснато се обръщаше назад, за да провери къде е той. За разлика от Симънс, турчинът не бе запознат с уменията му. Ситуацията го беше сварила напълно неподготвен и като че ли все още не беше наясно какво точно става. А това колебание бе напълно достатъчно, за да го забави.
Иранецът грабна раницата си, пъхна пистолета в нея, метна я на рамо и тръгна напред, подбирайки местата, на които стъпваше. В момента най-важното за него бе да не се спъне и да не изкълчи глезен, да диша равномерно и да съхрани енергията си.
Стигнаха широка, затревена скална издатина. Съли вече бе изостанал от Симънс с десетина метра. И когато се обърна за пореден път, Захед вече беше достатъчно близо, за да забележи страха в очите му.
Хвана го на един сипей. Сключи ръце около врата му и само с едно движение го прекърши. Главата на нещастния турчин клюмна и тялото му се отпусна безжизнено на земята. Пребърка джобовете му, намери телефона и го прибра.
После се огледа, зърна една купчина камъни наблизо, хвана трупа за глезените и го изтегли зад тях, където нямаше да може да бъде намерен лесно. Тъй като мисията му в Турция не беше приключена, предпочиташе да не оставя след себе си твърде много трупове.
След около час иранецът прецени, че е време да скочи върху жертвата си. Настигна го в началото на една падина. Симънс го забеляза и спря. Приведе се над колана с бомбата, отчаяно опитвайки се да го среже с ножчето на водача.
Захед спря на десетина метра зад него и го загледа, изтривайки потта от челото си. Симънс вдигна задъхано поглед към похитителя си и започна още по-яростно да търка колана. Не ставаше. Материята беше прекалено здрава.
- Не бих си правил труда - подвикна му Захед. - Не можеш да го срежеш.
Симънс го изгледа на кръв, строполи се на колене и продължи да търка още по-яростно. В очите му се четеше неистов страх.
- Освен това - Захед извади телефона си и го обърна към него, защото знаеше, че археологът е твърде далече, за да го види - вече имам сигнал! От теб зависи! Какво искаш - да живееш или да си стягаш багажа за оня свят?
Джед Симънс затвори очи и за момент не помръдна. Пусна ножчето и то изтрака, плъзгайки се надолу по сипея.
- Браво! Добро момче! - изрече ехидно Захед и се приближи.
Изправи се над него, замахна с опакото на ръката си и го удари през лицето. Ударът беше толкова силен, че го запрати надолу след ножчето.
30
- Тук командването на „Глобал Хоук". Изтегляне след тридесет минути.
Гласът на офицера, който контролираше безпилотния разузнавателен самолет, гръмна в ухото на Райли така ясно, сякаш беше до него. Съобщението не го изненада. Самолетът кръжеше над тях вече цяла нощ. Стационарната му позиция беше продължителна, но не и безкрайна. Освен това трябваше да му остане гориво и за обратния полет до базата в Катар.
- Разбрано - отговори Райли. - Изчакай. - Измести поглед от двете оранжеви петна на екрана на лаптопа си и се обърна към широкоплещестия командос, намиращ се на няколко крачки от него и Ертугрюл. - Колко остава до атаката?
Капитан Муса Кескин от спецчастите на турската жандармерия погледна часовника си, вдигна очи към нощното небе и му направи знак с ръка - пет минути. После се обърна и даде същия сигнал и на своите хора.
- Влизане след пет - изрече Райли в слушалката.
- Разбрано. Късмет! Ще ви наблюдаваме.
Райли се огледа притеснено. Бяха тук по-скоро поради липса на други възможности. Преди залез слънце разузнавателният самолет бе засякъл превозно средство, отговарящо на описанието на една от откраднатите коли в Истанбул. Поради неравния терен обаче ястребчето не успя да засече регистрационния номер на колата, но по-важното бе, че въпросният черен лендроувър беше паркиран до още един джип в района, посочен от Tec. Не беше кой знае какво, но това бяха данните, с които разполагаха.
Ватиканският бомбаджия - ако това наистина беше той, ги поизпоти. Нямаше начин да засекат кой е - дори и снайперист не би успял да го види. Двата джипа бяха паркирани на малка полянка, зад която имаше огромна скала - факт, който не позволяваше близък оглед, без да се издадат. Единственото изображение, с което трябваше да се задоволят, беше от инфрачервените камери на птицата, разположена на девет хиляди метра над главите им.
Мястото, на което бе разположена полянката, затрудняваше подхода към нея. Единственият път дотам бе тясна, виеща се пътека, която се виждаше идеално отгоре. Шумът от двигателите щеше да ги издаде много преди да са стигнали дотам. Затова Райли, Ертугрюл и спецчастите бяха принудени да оставят джиповете и Tec километър по-надолу, и да изминат останалата част от пътя пеша. Сега се бяха прикрили в гъсталака, на стотина метра от полянката.