Изправи се, обляна в пот, и се облегна на скалата зад гърба си. Абдулкерим разрови раницата си и сподели с нея последното си парче меден сладкиш. Тя задъвка с наслада мекото тесто, усещайки автоматично ефекта на сладкото върху изтощеното си тяло.
- Две тела, а не три - обади се иранецът. - Но имената на гроба са три. Което повдига редица въпроси, не мислите ли? - И я фиксира с лека усмивка.
Тя беше твърде уморена, за да играе игрички. Но все пак трябваше да каже нещо.
- Например - кои точно са тези двамата ли? Е, ако ти се играе на „От местопрестъплението", моля, заповядай! Теренът е твой!
Той продължи да я наблюдава със същото развеселено изражение.
- О, хайде, Tec! Това ли е най-доброто, на което си способна?
Абдулкерим се намеси в нейна защита:
- Но това са скелети на седемстотин години! Как бихме могли да разберем на кого точно са?
Иранецът я изгледа предупредително.
- Tec!
Каза го така, сякаш вече знаеше. По гърба на Tec преминаха студени тръпки, представяйки си последиците от повторното ѝ уличаване в лъжа. Предаде се, макар да продължи да се пита какво ли е успял да изтръгне иранецът от Джед.
- Не мисля, че някой от тези тук е Конрад - промърмори тя.
- Защо? - изгледа я Абдулкерим.
Тя погледна похитителя си. Той ѝ даде одобрението си.
- Тези скелети... пълни са. И двата.
- И? - изгледа я неразбиращо византологът.
- Конрад е бил ранен в битката при Акра. При това много лошо. - Още докато изричаше тези думи, тя си даде сметка какво означава за нея фактът, че търсенето им всъщност не беше приключило. - Нито един от тези двамата не е Конрад!
37
Кападокия, май 1310 г.
Първата нощ прекараха в тясна долина, малко по-надолу от манастира. Устроиха лагера си около висок правоъгълен камък с кръстове и някакви други знаци, издълбани в него. Поеха на път рано на другата сутрин. Първи яздеше Хектор, Конрад беше доста след него с тежко натоварената каруца, а Мигел бе далече зад тях, покривайки гърбовете им. И тримата бяха наясно с опасностите, дебнещи по тези места, и нямаха търпение по-скоро да стигнат до южната област.
Конрад все още не беше решил какъв би трябвало да е следващият им ход. Всичко се бе развило твърде бързо и никога не му бе хрумвало, че ще му се налага да взема подобни решения. Например - къде да скрият товара си. И как да използва съдържанието му, за да принуди папата да освободи техните братя и да свали обвиненията срещу техния Орден.
Можеше да го закара във Франция. Сега папата, който беше французин, се намираше в Авиньон. Хвърлените по затворите тамплиери също бяха във Франция, както и техният главен палач - крал Филип. Значи всеки опит да преговаря с папата трябваше да стане там. Но Франция беше опасно място. Кралските войници бяха навсякъде. С подобен товар би било изключително трудно да се придвижват наоколо, а и Конрад не беше сигурен на кого може да се довери.
Другият вариант беше Кипър. Там имаше приятели, а и на острова се бе установила малка франкска общност. Значи можеха да закарат сандъците там, да остави Хектор и Мигел да ги охраняват, а той да замине за Франция сам, за да преговаря с папата. Ала и в двата случая първото, което трябваше да направят, бе да се доберат до някое пристанище, най-добре до онова, до което стигнаха, когато напуснаха Кипър - Корикос. Изборът му беше добър и в друго отношение - щом прекосят Таврийските планини, щяха да се озоват в арменското царство Киликия, което беше християнска територия.
Единственият проблем бе, че се придвижваха твърде бавно. Старата каруца ги бавеше. Двата впрегатни коня едва успяваха да тътрят тежкия товар. Допълнителната трудност идваше от това, че рицарите трябваше да избягват лесните пътища, за да не се сблъскат с някоя орда гази. Каменистият терен и гъстите гори, през които минаваха, още повече затрудняваха пътуването.
Към края на следващия ден бяха стигнали до широка равнина, простираща се далеч напред до планинската верига, която трябваше да преминат. Откритото пространство пред тях не им предоставяше никакви възможности за прикритие.
Другият вариант бяха дългите и тесни каньони, прекосяващи равнината. С товара, който пренасяха, евентуална среща с мародерстващите орди щеше да завърши със сигурно поражение за тях. Затова тримата решиха да изберат пътя през каньоните. Устроиха си лагер в началото на един от тях, който прецениха като най-добър, използвайки за прикритие няколко необичайни скали.