Вдигна очи към лешоядите. Знаеше, че нямаше да кръжат още дълго. И се оказа прав.
Два от тях се спуснаха един след друг и накацаха върху трупа на коня, а третият си избра трупа на испанския рицар. И тутакси се заеха с разкъсването на плътта, сякаш не бяха хапвали седмици наред. Конрад се опита да се раздвижи, за да ги прогони, но действията му бяха ограничени от коловете. Птиците продължиха преспокойно с угощението си. А после една от тях, по-близката до главата му, се загледа изведнъж в него и реши да похапне от очите му.
Рицарят замята отчаяно глава, обаче лешоядът си знаеше работата. Разтвори острата си човка и се приготви да я забие. Точно в този момент нещо профуча и се заби в лешояда - твърде бързо, за да разбере какво е, и твърде внезапно, за да осъзнае какво става.
Хищната птица падна на земята. Но вторият лешояд дори не потрепна. Само се намести, за да заеме мястото на умрелия си побратим. Но се чу ново профучаване и вторият лешояд също падна - този път по-близо, като даде възможност на Конрад да види какво става.
Лешоядът беше пронизан от стрела.
Извъртя глава. Сърцето му биеше лудо. Опитваше се да види кой е там, кой спаси живота му.
И после я видя, тичаща към него, с арбалет в ръце.
Майсун!
Видя я как се спуска към него, как пуска арбалета си и вади голям кинжал. И тогава третият лешояд тупна върху гърдите му. Но Майсун вече беше във въздуха. Сграбчи главата на хищната птица и клъцна врата ѝ с кинжала си.
От челото ѝ капеше пот, очите ѝ святкаха решително. Разгони мухите и осите от него, сряза връзките, които държаха ръцете и краката му към коловете, а след това се зае да го освободи от злокобния му ковчег. Наблюдаваше я как умело разрязва шевовете, сбърчила чело.
Още не можеше да повярва, че тя е тук, че всичко това е истина. Не можеше да повярва дори и когато тя му помогна да се измъкне от трупа на коня и да се изправи на крака.
Застана, олюлявайки се, пред нея. От тялото му се стичаха кръв и вътрешности.
- Как... Какво правиш тук?
Ъгълчетата на устните ѝ се извиха закачливо, когато отговори:
- Спасявам ти живота.
Усмихна се, макар че устните го боляха.
- Как се озова тук?
- Проследих ви. Теб, брат ми, баща ми. Следих ви през целия път от Константинопол насам.
Беше му необходимо малко повече от обичайното време, докато формулира следващата си мисъл:
- Но защо?
- Чух ги да говорят. Подозираха, че си тръгнал за нещо голямо. И че няма да искаш да го делиш с тях. Затова решиха да си го вземат изцяло за себе си. Исках да те предупредя, но не можех да се измъкна от нас. Знаеш как се отнасят към мен.
- Но те са... брат ти, баща ти!
Тя сви рамене и отсече:
- Това не им пречи да са лоши хора. Знаех, че ти няма да предадеш без бой онова, за което си тръгнал. Но знаех и докъде могат да стигнат те, за да го откраднат!
- Значи ги проследи... заради мен?
Тя задържа погледа му за момент, след което кимна:
- Ти би сторил същото за мен, нали?
Искреността и простотата на отговора ѝ разтърсиха душата му. Разбира се, че би сторил същото за нея. Въобще не се съмняваше в това. Между тях открай време имаше неизречени чувства. Но дори и в най-смелите си мечти не бе допускал, че тя ще рискува живота си заради него.
Майсун му подаде един кожен мях и кимна:
- Имаш нужда от вода. Пий!
Той надигна меха и отпи продължително.
- И за какво беше всичко това? - обади се по някое време тя. - Какво търсеше в онзи манастир?
Той ѝ върна меха с вода, загледа се за момент в нея, поведе я към сянката на скалата, приседнаха и ѝ разказа всичко. От самото начало. Цялата истина.
За зараждането на Ордена. За задачата на Пазителите. Как в началото всичко е вървяло добре. Как после се е объркало. За Еверард и неговите хора в Константинопол. За поражението при Акра. За изчезването на галерата „Фалкън Темпъл". За пропилените години в Кипър. За коварството на френския крал. За петък тринадесети. За повторния му живот в Константинопол. За срещата с нея. За мечовете. Манастира. Текстовете. Засадата.
Да ѝ разкаже цялата истина, бе най-малкото, с което можеше да ѝ се отблагодари.
През цялото време тя слушаше внимателно, като го прекъсна само два пъти, за да си изясни нещо. А когато разказът му свърши, двамата задълго потънаха в мълчание - тя осмисляше фактите, които научи, а той оценяваше настоящата ситуация и се опитваше да реши какъв да бъде следващият му ход.
Майсун забеляза как разтрива чуканчето на лявата си ръка и подхвърли:
- Взеха ли ти я?
- Да - кимна той.
Тя се загледа мълчаливо в него.