- Знам какво си мислиш.
Той въздъхна и потвърди:
- Да. Трябва да се опитам да си върна товара.
- Те са шестима, а ние - само двама.
Той вдигна чуканчето си и насмешливо отбеляза:
- Един и половина. Няма да е зле да си прибера и ръката. - Замисли се и допълни: - Баща ти спомена, че ще закарат сандъците в Кония. Знаеш ли къде е?
- Разбира се. Ние сме оттам. Там съм израснала.
- Далече ли е оттук?
- На четири дена езда оттук. Може би на три при бърз галоп.
- Те обаче няма да стигнат толкова бързо с тази тежка каруца. Ние ще бъдем по-бързи от тях. Освен това ще им се наложи да си намерят подслон за през нощта, далече от хорските очи. Но първо те моля да ми помогнеш да погреба приятелите си.
- Налага се да действаме бързо. Не ми се ще да им даваме голяма преднина.
- Кой, ние ли?
Тя го изгледа саркастично:
- Да не би да си забравил, че именно аз ти спасих живота?
- Но те са твоето семейство!
- Не знаеш всичко за мен! Ако го знаеше, щеше да ме разбереш. - Тонът ѝ беше такъв, че не оставяше място за спорове. - Хайде, да не губим повече време! Можем да говорим и по пътя! Но ще трябва да яздиш в посока, обратна на вятъра спрямо мен, докато не се изкъпеш!
- Но те взеха конете ни! Не мога да яздя в посока, обратна на вятъра, щом ще бъдем на едно седло!
Тя го стрелна с очи и рече:
- Доведох два коня. В случай че някой от тях пострада. Пътят от Константинопол дотук не е никак лесен.
Конрад кимна усмихнато, после се загледа в Хектор и каза:
- Хектор е горе-долу колкото мен. Ще взема неговите дрехи, докато не намерим река, за да се изкъпя.
С помощта на кинжала двамата изкопаха правоъгълна дупка в земята - в основата на скалата. Поставиха телата на Мигел и Хектор едно до друго, а след това ги покриха с два пласта камъни, за да ги предпазят от лешоядите и другите хищници, които бродеха наоколо. Накрая покриха камъните с пръст. С острието на кинжала Конрад издълба имената им в скалната стена до гроба, а над тях постави и тамплиерския кръст.
После приседна и се загледа в подравнената земя и знаците в скалата. Не беше най-подходящият гроб, който заслужаваха братята му, но беше най-доброто, което в момента можеше да стори.
Доловила скръбта му, Майсун изрече тихо:
- „Може и да изглежда край, може и да изглежда залез, но всъщност е зора. Защото, когато гробът прихлупи тялото ти, освобождава душата ти!"
Той я изгледа неразбиращо.
- Руми - каза тя.
Той продължаваше да не разбира.
- После ще ти обясня. Хайде!
- Добре - кимна той. Погледна гроба за последен път, но преди да тръгне, изряза и своето име върху скалата. Под техните имена.
Сега беше ред на Майсун да го погледне въпросително.
- В случай че още някой реши да ме търси - поясни той. После яхнаха конете и напуснаха каньона, навлизайки в равнината. Поеха по следата, оставена от кервана. През първия ден не успяха да стигнат кой знае колко далече. Слънцето вече клонеше към заник, когато стигнаха до малък поток, виещ се през гористи хълмове. Мястото беше идеално за нощуване. Знаеха, че на следващия ден бързо ще настигнат каруцата.
Конрад влезе в бистрата вода и се остави на пречистващата ѝ сила. Докато се къпеше, се размисли за последните няколко дни и за капана, в който го бе захвърлила съдбата. Ала не му остана много време да размишлява по този въпрос. Майсун, която съблече робата си и влезе при него в потока, запрати мислите му в съвсем друга посока. И точно тук и сега той реши, че няма да страда повече от угризения за отдавна отмрели обети и правила за целомъдрие.
Придърпа я към себе си и започна да я целува трескаво. А после зарови себе си в нея, а заедно с това зарови и последните остатъци от живота си като воин монах.
В този момент монахът умря.
Остана само воинът.
38
- Ръцете. Тук са и четирите - промърмори Tec. - Нито един от тези двама мъже не е Конрад. Той не е умрял тук.
Абдулкерим я изгледа слисано.
- Тогава защо името му е издълбано на скалата?
Tec не отговори. Отпусна се на земята, хвана се за главата и се опита да се изолира от света. Поне за миг. Искаше ѝ се да се махне от всичко това. Да си бъде вкъщи, в Ню Йорк, с дъщеря си и майка си. Да прекарва дните, изпълвайки екрана на лаптопа си с думи, а нощите - свита до Шон, с чаша бяло вино в ръка.
Никога досега обикновеното ежедневие не ѝ се бе струвало толкова привлекателно. Запита се дали някога отново ще може да се наслаждава на това спокойствие.
- Tec? Приятелят ни ти зададе въпрос.
Равният глас на иранеца я захвърли обратно в пустия каньон. Тя вдигна замаяно очи, опитвайки се да събере мислите си.