- Външната стена на църквата се е срутила преди няколко века - обясни Абдулкерим. - Отнесла е също така и входния тунел, и стълбите, които водят до него.
- Тогава как ще стигнем дотам? - попита Захед.
- Оттук - каза турчинът и ги поведе към стълбите, издълбани в мекия вулканичен туф.
- Моля! - разпери ръце иранецът.
Абдулкерим влезе първи, следван от Tec и Захед. Хванаха се за ронещата се стена и се изкатериха на малка тераса. Оттам, по стръмни, рушащи се стъпала, стигнаха до откритата голяма стая. Нямаше никакви перила. Подът завършваше директно в пропастта.
Турчинът ги преведе през тясна врата и включи фенерчето си. Помещението, в което се намираха, беше изненадващо обширно - дълго около дванадесет метра и широко шест. От двете му страни се простираха пътеки, отделени от кораба с колони, които в дадения случай изпълняваха чисто декоративна функция, тъй като бяха издялани от самата мека скала.
- Стенописът е насам - каза Абдулкерим и ги поведе навътре в църквата. - Погребалната камера е точно под нас.
Tec го последва, без да откъсва очи от византийските фрески, покриващи всеки сантиметър от стените и таваните. Забеляза множество сцени от Новия завет, с които бе запозната, както и други, вероятно местни - примерно изображение на Константин Велики и майка му Елена, държаща „Истинския кръст", на който е бил разпънат Исус и който тя е намерила в Йерусалим през 325 година.
Стените бяха покрити и с по-смущаващи образи, например чудовище с три глави и тяло на змия. Далеч по-смущаващ обаче беше фактът, че очите, а често и лицата на тези икони бяха изстъргани от мюсюлманските нашественици. Те са били убедени, че по този начин убиват самия човек. За щастие фреските в по-горните части на стените и тези по таваните бяха непокътнати.
Абдулкерим спря в другия край на църквата и насочи фенерчето към един стенопис високо в купола на една от нишите - изящно изображение, изработено в бледи нюанси на червената охра и зеленото, и най-важното - непокътнато от ръцете на мюсюлманите. Представляваше изправен мъж, биещ се с четирима други. Не носеше нито шлем, нито ризница. Нямаше и кон. Зад него се виждаха неколцина селяни, скрити в тъмните отвори на скалата.
Предвид тюрбаните и ятаганите им, четиримата определено бяха мюсюлмани. А воинът се хвърляше срещу тях с меч в дясната си ръка. Лявата му бе вдигната предизвикателно.
Tec се приближи, за да огледа фреската по-добре. Лявата ръка на фигурата определено липсваше, не беше нарисувана и завършваше с чуканче. Забеляза надписа върху стенописа. Беше на гръцки. Опита се да го преведе, опирайки се на относително добрите си познания за езика, но не й беше лесно, тъй като отдавна не го бе използвала. Византологът ѝ спести усилията.
- „Единствената истинна ръка излива гнева си върху нашествениците езичници" - прочете на глас той.
Tec погледна към иранеца. Дори и да изпитваше нетърпение, не го показваше. Обърна се отново към стенописа. Вдясно от биещите се мъже имаше още един надпис, с по-малки букви.
- А там какво пише?
Абдулкерим преведе:
- „Що се отнася до болката, подобно на ръка, отсечена в битка, считай тялото си за роба, която носиш. Тревожните, героични дела на един мъж и една жена са благородни за майстора на платове, където дервишите се наслаждават на лекия бриз на духа." Това е от поема. Суфистка поема, написана от самия Руми!
- Суфистка поема? - втрещи се Tec. - Тук, в църквата? Написана на гръцки?!
Византологът обясни:
- Да, необичайно е, но е не чак толкова изненадващо. Все пак Руми е живял и починал в Кония - град, който е само на триста километра западно оттук. А Кония е бил центърът на суфизма. И все още е - поне в духовен смисъл. Суфистите и християните по тези долини са били нещо като съюзници - аутсайдери, последователи на други религии сред морето от мюсюлмани сунити.
- Дайте да видим гробницата! - намеси се иранецът, за първи път демонстриращ нетърпение.
Абдулкерим сви рамене и посочи:
- Насам, моля!
Тримата тръгнаха в колона, следвайки тънкия лъч на фенерчето през тесния проход, който ги отведе до стръмна, виеща се надолу стълба. В края ѝ се откри малък вестибюл, отвеждащ до пет стаи. Виждаха се единствено вратите им. Абдулкерим плъзна последователно лъча по всяка от тях, за да се ориентира. Накрая отсече:
- Тази е!
И ги въведе в криптата - дълго, ниско помещение. По плоския му под се забелязваха две успоредни редици правоъгълници, издълбани директно в туфата, от която бе издълбана и цялата църква. Всеки правоъгълник изглеждаше точно толкова голям, колкото да побере човешко тяло. На стените отзад се виждаха имената на покойниците.