- Моля ви! - прекъсна го Райли. - Просто трябва да го видим!
Бесконди прошепна:
- Кой е фондът, който ви интересува?
- На тамплперите!
- Съжалявам, но е невъзможно! Не мога да го позволя! Не и преди да го обсъдим...
Отстъпи назад и се обърна към изхода.
Райли протегна ръка и блокира пътя му. В ръката му се оказа шишенце освежител за уста, което избълва към слисаното лице на префекта облак спрей. Мъжът се вторачи в агента с ужасени очи, после се закашля и се свлече на пода. Райли го подхвана и го постави внимателно върху каменните плочи.
Течността без цвят и без мирис не беше освежител за уста. И тъй като не възнамеряваше да убива архиваря, Райли беше принуден да действа светкавично. Извади от джоба си малка спринцовка и я заби в ръката на свещеника. Провери пулса му и изчака, докато се увери, че противоотровата е влязла в действие. Без нея фентанилът - бързо действащ, обездвижващ опиат, който беше част от по-леките и по-неизвестни оръжия на ФБР, би могъл да запрати префекта в кома или дори да го убие. Една инжекция с налоксон беше достатъчна, за да подсигури нормалното дишане на божия служител.
- Разполагаме с двадесетина минути, преди да се събуди, а може би и по-малко - рече Райли и се запъти към рафта с буквата „Т".
3
Болката в гърдите на Tec Чайкин беше непоносима. Боляха я и очите, и гърбът. Още колко време щяха да я държат така? Беше изгубила всякакъв усет за време. Не, усет за всичко. Знаеше, че върху очите ѝ има скоч. Както и върху устата ѝ. Ръцете зад гърба ѝ също бяха стегнати със скоч. Както и коленете, и глезените ѝ.
Нямаше представа къде се намира. Кой знае защо, беше сигурна, че е в някакво тясно пространство. Може би в задната част на микробус или в багажника на кола. От време на време като че ли долавяше приглушени звуци през лентата, минаваща през ушите ѝ. Сякаш идваха от шумна улица - бръмчене на коли, мотори, човешки стъпки. Но нещо в тях я озадачаваше. Нещо сякаш не беше наред - тя обаче не бе в състояние да определи какво.
Концентрира се, опитвайки се да не обръща внимание на тежестта в главата си. Спомни си как бе отвлечена на връщане от разкопките в Петра, Йордания. Всъщност, бяха отвлечени и тримата - тя, приятелят ѝ Джед Симънс и иранският историк, който ги бе издирил. Как се казваше? Да, Бехруз Шарафи.
Спомни си как я затвориха в стая без прозорци. После похитителят ѝ я накара да се обади на Шон Райли в Ню Йорк. После я упои, инжектира я с нещо.
Колкото повече разсъждаваше за положението, в което беше попаднала, толкова повече се отчайваше. Ако беше в багажника на кола и щом долавяше външни шумове, значи се намираха на... някое шосе?
Опита се да се завърти и да смени позата си с надеждата, че ще успее да срита капака на багажника. Но не можа да помръдне. Нещо я държеше прикована към пода на багажника. Беше обездвижена от нещо, което едва сега усети как се опъва около раменете и коленете ѝ.
Въобще не можеше да помръдне.
Спря да се бори. От гърдите ѝ се изтръгна тежка въздишка, която прозвуча като камбана в запушените ѝ уши.
Защо ѝ трябваше преди толкова много седмици да напусне Ню Йорк и да дойде тук, в йорданската пустиня, за да прави проучвания за следващия си роман? Спомни си за летните разкопки с Джед Симънс - близък на нейния стар приятел, археолога Клайв Едмъндсън, и един от водещите експерти по въпроса за тамплиерите. Навремето идеята ѝ се стори добра. Надяваше се Симънс да разшири познанията ѝ за средновековните рицари, които бяха основна тема в новата ѝ поредица от романи.
Питаше се в какво ли е въвлякла Шон Райли с онова свое обаждане, чудеше се дали е в безопасност и дали някога ще успее да я намери. Тази мисъл запали в сърцето ѝ нова надежда. Прииска ѝ се да вярва, че той ще я открие. Но искрата изтля така бързо, както и се разпали.
Tec осъзна, че се заблуждава. Той беше през два континента от нея. А дори и да се опита, все пак нямаше да бъде в свои води в Йордания.
Съзнанието ѝ регистрира лек шум - и той, подобно на всичко останало, вбесяващо приглушен. Веднага разбра, че това е сирена. На полицейска кола или на линейка. Сирената ставаше все по-силна, но после отмина.
Кой знае защо, звукът беше съвсем ясен. Tec знаеше, че всяка държава притежава свой характерен звук на този тип сирени. Обаче току-що отминалият някак си не беше на мястото си. Не беше много сигурна, но по време на не особено краткия си престой в Йордания бе чула достатъчно сирени на полицейски коли и на линейки, за да разбере, че този е различен.
Беше звук, който тя със сигурност бе чувала и преди.
Но не и в Йордания.
В душата ѝ се надигна нова вълна на страх. „Къде съм, по дяволите?!"