Райли вече се приближаваше към удобно прикритие. А намереше ли го, щеше да разполага с по-добра възможност да го застреля. Захед беше твърде открит. Налагаше се да избяга, докато все още имаше този шанс.
Забеляза, че Tec се изнася с раницата му, а в нея бяха древните сборници и резервните пълнители за пистолета му. По едно време имаше великолепен прозорец за стрелба, но изстрелите на проклетия американец го накараха да се сниши.
Огледа земята около себе си. Търсеше телефона. Откри го отсреща, при скалните къщички, до които трябваше да стигне, за да се скрие. Същите, в които бе изчезнала и Tec.
Претърколи се към него, изстреля два куршума за всеки случай и на три крачки взе разстоянието до телефона. Грабна го и си пое дълбоко въздух, за да успокои дишането си. После се спусна към най-близкия скален конус, обсипвайки Райли с автоматичен огън, макар да знаеше, че сега, когато вече не разполага с допълнителни амуниции, всеки патрон е ценен. Точно когато се спусна към къщичката, един от куршумите на агента се заби в скалата на милиметри от него и запрати шрапнели от туфа върху лицето му.
Спусна се из лабиринта от къщички, без да откъсва очи от движещите се сенки. Най-после видя Tec и византолога до един мрачен вход. Трябваше да се добере до нея. Трябваше да си върне проклетите книги и пълнителите, а и тя бе единственият му шанс да се пребори с Райли.
Византологът нямаше никакво значение. Беше по-скоро бреме. Захед вдигна пистолета и стреля.
Tec изпищя, когато видя, че Абдулкерим се свлича към земята. От устата му рукна кръв.
Извъртя глава. Иранецът тичаше към нея. Душата ѝ се изпълни със смразяващ страх. Щом я гонеше, значи сигурно си бе взел обратно телефона.
Притиснала раницата към гърдите си, тя потъна във входа на скалната къщичка. Пред нея нямаше нищо друго, освен непрогледен мрак.
И тя се гмурна в мрака.
Райли стоеше в прикритието на поредната скална къщичка. Рискува да надникне - точно навреме, за да види, че иранецът се втурна напред.
Успя да изстреля няколко патрона, но после му се наложи да се прикрие от огнения бараж, с който врагът му го засипа. Изруга, защото знаеше, че докато отново погледне, иранецът няма да бъде вече там.
Надникна.
И хукна след него, надявайки се, че копелето не се е добрало до Tec.
44
Tec огледа пещерата. Стаята беше издълбана в самата скала. Нишите по стените очевидно бяха служили на древните им обитатели за легла. В далечния ъгъл забеляза стъпала, виещи се нагоре. Тръгна натам, но се препъна в дървен капак. В единия му край имаше панти. В другия ръката ѝ напипа въженце, служещо за дръжка.
Дръпна го. Към лицето ѝ се вдигна облак прах, който нахлу в очите и гърлото ѝ. Tec се закашля и насочи лъча на фенерчето към дупката. Стръмни стъпала, също издълбани в туфа, водеха под земята.
Приближаващите стъпки отвън я накараха да побърза. Стиснала здраво фенерчето, тя се спусна светкавично надолу.
Захед се закова пред каменната къщичка, край потъналото в кръв тяло на византолога. Огледа се. Наоколо нямаше никой. Но все пак не беше добре да оставя трупа тук - не и след всичко случило се. Завлече тялото на Абдулкерим към входа и го хвърли в пещерата.
Забеляза отворения капак, а в другия край - стълбите, отвеждащи нагоре. Огледа отвора в пода. Не се чуваше никакъв шум. Приближи се до стълбите, изкачи три стъпала. Всичко изглеждаше непокътнато. Очевидно никой не беше минавал оттук. Опитът му подсказа, че тя все пак е тръгнала през отвора в пода.
Спусна се към него и потъна в черната дупка.
Tec се придвижваше бавно в тесния тунел. Батериите на фенерчето очевидно бяха на свършване и тя се опитваше да ги пести, като ту го включваше, ту го изключваше. В горната част на стените бяха поставени електрически кабели, свързващи крушките. По тях отдавна не беше протичал ток, но в случая ги използваше като ориентир. С ръка върху тях, Tec се остави да бъде водена все по-навътре в подземния лабиринт.
Отдавна изгуби чувство за ориентация.
Подземният град може и да не беше точно град, но беше зашеметяващо творение на човешката ръка.
Нямаше нито един прав ъгъл или остър завой - всички стени бяха изгладени и заоблени. И всичко наоколо беше в един и същи потискащ цвят - мръснобяло, обагрено тук-там с тъмнокафявите следи на времето.
И беше убийствено тясно. Влудяващо, задушаващо тясно. Дори и общите помещения бяха в състояние да направят и най-спокойния човек клаустрофобичен. Тунелите и стъпалата бяха още по-страшни. Бяха съвсем малко по-широки от раменете ѝ, а за да върви по тях, тя трябваше да привежда глава.