Дочу тихо протътряне на крака.
А после още едно.
Той се движеше.
Бавно.
Насочил се право към нея.
45
Той беше само на няколко крачки от нея.
Чуваше дишането му - много слабо, вероятно през устата. С едва доловимо хъхрене - вероятно от сблъсъка с колоната. От тази мисъл като че ли ѝ поолекна. Пръстите му се плъзнаха по стената над нея. Главата ѝ беше на височината на кръста му. Но нямаше намерение да го чака повече.
Изскочи от нишата и се хвърли върху него. Удари го с дръжката на фенерчето. Надяваше се да е на място, което си е струвало. Той изгуби равновесие от неочакваната атака и падна назад. А тя се хвърли в обратната посока.
Налагаше се да се движи колкото е възможно по-бързо, но не можеше да рискува и да се блъсне в нещо. Използва за секунда фенерчето си, за да се ориентира в подземния лабиринт. Продължи да държи под око кабела като ориентир. Знаеше, че вдига твърде голям шум, за да чуе приближаването му, но вече не й пукаше. Главната ѝ цел беше да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между тях.
Тъкмо излизаше от поредния стъпаловиден проход, когато две ръце я сграбчиха и я издърпаха навътре.
Отвори уста, за да изпищи, но ръката му я запуши.
- Не викай! Аз съм!
Сърцето ѝ се разтуптя от щастие. Райли!
Райли я придърпа плътно до себе си, далече от отвора, през който току-що беше влетяла. Продължи да държи ръка върху устата ѝ и наостри слух, за да провери дали иранецът идва. Засега не, макар да бе ясно, че това няма да бъде за дълго.
- Как ме намери? - прошепна тя.
- С помощта на дисплея на блекбърито и на тези кабели. Проследих ги и забелязах проблясъци. Да не би да имаш фенерче?
- Да - изрече едва чуто тя. - Но той е по петите ми. И е бесен.
Вдигна ръка и намери лицето му. Залепи една бърза целувка на устните му и се стрелна напред.
Райли прибра пистолета и застана край отвора. Нямаше никакъв смисъл да хаби амуниции в тъмното, а освен това предпочиташе да хване иранеца жив.
Зърна проблясъка от фенерчето ѝ, когато тя изчезна в недрата на цитаделата.
А после чу и него. Приближаваше. Бързо.
Драскането ставаше все по-силно, дишането - по-напрегнато. Иранецът се приближаваше като разярен звяр.
Чу го, че излиза от тунела, и скочи. Запрати го директно към стената. Ръката му се спусна там, където би трябвало да е пистолетът на иранеца. Помещението се огласи от силен изстрел. Райли сграбчи ръката с пистолета и започна да я удря в стената отзад, но той продължаваше да стиска здраво оръжието. Агентът се подготви за следващия удар, но получи нещо, което не очакваше - коляно в бъбреците, последвано бързо от мощен ъперкът директно в брадичката. Тялото му се отпусна за миг - напълно достатъчно за иранеца, за да се изтръгне от него с яростен вик.
И все така с оръжие в ръка.
Райли се сниши тъкмо навреме, за да се спаси от последвалите изстрели. Върху него се посипаха отломъци вулканична скала. Той отвърна на изстрелите, но като че ли също безуспешно. И малко след това дочу, че иранецът се насочва право към Tec.
Райли намери кабела с едната си ръка и продължи по него, стиснал пистолета в другата. Наостри слух, надявайки се, че той не му е устроил засада. Когато стигна отвора на следващия тунел, спря.
- Ако бях на твое място, не бих тръгнал натам! - извика Райли, надявайки се да предизвика реакцията му, за да го накара да издаде местоположението си и да го отклони от Tec. - Жандармерията е наводнила каньона и дълбоко се съмнявам, че ще те пуснат жив! Ако искаш да живееш, единственият ти избор е да излезеш с мен! Нещата, които знаеш, ще ни бъдат много полезни.
Пропълзя през тунела, стигна до следващата пещера, а оттам - до друг проход.
- Значи искаш да умреш, копеле, така ли?
Иранецът не се връзваше лесно.
Продължи напред по виеща се стълба и през поредната стая, и тъкмо се канеше да поеме през тесен тунел, когато я чу:
- Тук съм! - прошепна Tec, протегна ръка и го придърпа.
- Той те е подминал?
- Да! Когато ти му говореше. Спря, за да те чуе, и ме пропусна!
- Някаква идея къде сме?
- Като че ли се върнахме малко нагоре. Вероятно сме един-два етажа под земята.
- Няма смисъл да седим тук - изтъкна Райли. - Опасно е!
- Не мога да изляза навън, докато този колан е на мен! - напомни му тя.
Той протегна ръка и го опипа. Изглеждаше тежък и здрав. Отзад имаше ключалка.
- Можеш ли да го извъртиш така, че ключалката да дойде отстрани?
- Разбира се, не е толкова стегнат. Но защо?