46
Вече бе изгубила представа откога са тук. Със сигурност от часове. Но от колко точно - не можеше да бъде сигурна. Бяха опитали да преместят воденичния камък, но напразно. Липсваше им необходимият лост за тази цел. Бяха потърсили и други изходи, следвайки кабелите във всички посоки. Стараеха се да пестят батерията на фенерчето, но и тя най-накрая свърши. Същото се случи и с бледата светлина от дисплея на телефона му.
Tec знаеше, че подземните цитадели от този вид са гигантски. През последните години археолози бяха изчислили броя на хората, които са се побирали в тях - почти до двадесет хиляди. Което означаваше, че е било необходимо огромно пространство. Множество тунели. И още толкова задънени изходи.
Знаеше, че за тях просто няма мърдане оттук.
- Ами ако останем завинаги тук? - простена тя.
- Няма - промърмори Райли и я притисна до себе си.
- Говоря сериозно! Какво ще се случи с нас? Ще умрем от глад ли? Сигурно са ви обучавали и за такива неща!
- Подземните градове някак си не се връзват с работата в нюйоркското бюро.
Тъмнината бе толкова всепроникваща, че Tec не бе в състояние да види дори и Райли. Чуваше само дишането му и усещаше ръцете му, които я притискаха към гърдите му. По някакъв странен начин това й напомни за едно преживяване в не толкова далечното минало, когато отново бе сгушена в Райли, отново в пълен мрак.
- Спомняш ли си онази наша първа нощ? - обади се тя. - В палатката, преди да стигнем до езерото?
- О, да! - отговори той и тя буквално усети усмивката му.
- Беше хубаво.
- Направо удивително!
- Даже нещо повече - промърмори тя и сърцето ѝ се изпълни с топлота от спомена. - Винаги ми се е искало да си спомня онази първа целувка. Нищо не може да се сравни с нея, не мислиш ли?
- Да проверим - засмя се той и привлече лицето ѝ към устните си. Целувката му беше дълга и страстна, отчаяна, зажадняла целувка, която говореше много повече от всяко обяснение.
- Шон, не искам да умра тук!
- Няма да умреш тук! - отсече той. - Ще се измъкнем!
- Обещаваш ли?
- Обещавам!
Тя се усмихна. А после спомените я връхлетяха - онова, което бе преживяла през последните няколко дена, хаос от отчаяни мисли, заплашващи да превземат съзнанието ѝ.
- Онзи тип - спомни си внезапно тя. - Каза две неща, които трябвало да проверя. Попита ме дали съм чувала за операция „Аякс".
Tec почувства, че той знае за какво става въпрос. Разбра го по затаяването на дъха му.
- А другото какво беше?
- Каза, че трябва да разбера какво се е случило в утрото на 3 юли 1988 година.
Този път той шумно въздъхна.
- Какво? - попита го Tec.
- Така нашият човек потвърждава, че е иранец. Операция „Аякс" е кодовото наименование на един стар наш провал. В Иран, още през петдесетте години.
- И какво се е случило?
- Някъде около Първата световна война британците поемат контрола над петролните залежи на Иран - започна той. - По онова време те все още са империя. И на практика грабят страната. Прибират всички печалби от обработката и продажбата на нефт, а на местните подхвърлят само трохи. И съвсем справедливо иранският народ побеснява, обаче на британското правителство въобще не му пука и отказва да води преговори. Това продължава около тридесет-четиридесет години, докато накрая иранците си избират за премиер един човек на име Мохамед Мосадех. Имай предвид, че говорим за първото демократично избрано правителство на Иран. Мосадех извоюва убедителна победа и веднага започва процедури по национализирането на иранската петролна продукция.
- Британците очевидно са били във възторг - вметна с горчива ирония Tec.
- И още как! И решават, че Мохамед Мосадех трябва да си отиде! Познай кой се намесва, за да им помогне!
- ЦРУ?
- Че кой друг?! Започва масирана процедура по изнудване и подкупи на десетки хора в иранското правителство, пресата, армията и религиозните институции. Очернят премиера и всички около него, а после пускат банди от подставени лица, които да обикалят по улиците и да призовават към неговия арест. Така горкият човек, който всъщност е един честен патриот, прекарва остатъка от живота си в затвора. Външният му министър има още по-лоша съдба - последна среща с отряда за разстрел.
- И тогава слагаме на негово място шаха, нали?
- Именно. Слагаме наша марионетка - изпечен диктатор, на когото можем да разчитаме да ни продава евтин петрол и да купува оръжията ни с тонове. Нашият човек управлява страната с железен юмрук до 1979 година, когато аятолах Хомейни канализира гнева на иранците и изритва шаха от страната.