- А ние се сдобиваме с ислямска революция, която ни мрази - констатира Tec. - Мохамед Мосадех не е бил религиозен лидер, нали?
- Разбира се, че не. Бил е дипломат от кариерата - изискан, модерен човек. С докторска степен по право от някакъв швейцарски университет. Днешните молли се стараят да не го споменават при никакви обстоятелства, дори и на годишнината от падането му. Той е твърде светски ориентиран за техния вкус. - Замълча, а после допълни: - По негово време не е имало ислямска република. Причината тя да се роди сме ние. Преди да се намесим по толкова подъл начин, Иран си е бил демокрация!
- Демокрация, която не е устройвала интересите ни.
- И не за първи път, нито за последен. Всичко е заради евтиния петрол... Представи си колко различен щеше да бъде светът днес, ако тогава не се бяхме намесили!
- Вече не съм много сигурна, че искам да знам какво е станало на трети юли.
- Поредният звезден миг за Чичо Сам - изсумтя мрачно Райли.
- Добре де, разкажи.
Дори и в непрогледния мрак тя усети как лицето му се смръщва.
- „Иран Еър", полет 655 - започна той. - Излита от Иран за половинчасов полет до залива на Дубай. На борда има двеста и деветдесет пътници и екипаж, в това число шестдесет и шест деца.
Някакъв блед спомен проблесна в съзнанието ѝ.
- Онзи, който ударихме ли?
- Същият.
- И защо? Как е станало?
- Сложно е за обяснение. Самолетът е изпращал правилния код. Пилотът се е движел в разрешения въздушен коридор, непрекъснато е поддържал връзка с контролната кула и е говорел на английски. Рутинен полет, изпълнен по всички правила. Но по цял куп причини нашите помислили, че е „F-14" и ни напада. И пратили към него две ракети.
- Нали са знаели, че самолетът е граждански?
- Не. Разбрали го твърде късно. На самолетоносача разполагали със списък на всички местни граждански полети, обаче объркали времевите зони. На кораба били по бахрейнско време, а списъкът с полетите показвал иранско местно време, което е с половин час назад.
- Стига бе!
- За съжаление е точно така. И за още по-голямо съжаление мога да кажа, че това не е първият случай на подобен гаф. Помниш ли Куба и Залива на прасетата? Една от основните причини, поради която нападението ни се проваля, е объркване на времевите зони. Бомбардировачите, които излитат от Никарагуа, е трябвало да получат въздушно подкрепление от нашите реактивни самолети, които пък излитат от близък самолетоносач. Обаче бомбардировачите били под контрола на ЦРУ и работели по централно американско време, а реактивните самолети били контролирани от Пентагона, който се движел по източно време. И на никого не му хрумнало да се стиковат, поради което бомбардировачите са свалени.
- Господи!
- Елементарни грешки, но фатални. А в случая с иранския самолет не е била само една. Нашите кораби работят със системи, които обозначават с кодове потенциалните цели. По някаква причина обаче кодът, даден на този граждански полет, се променя след включването на системата, и същият код се дава на друг самолет, което е още една грешка, разбира се. Операторът на радара поглежда екрана, вижда го на едно място, отмества поглед, а когато отново се обръща към него, го зърва на друго място - и му се струва, че самолетът се движи невероятно бързо, което би било възможно единствено за бомбардировач. Освен това стрелките, показващи дали самолетът се изкачва, или слиза, са много трудни за разчитане. Той се паникьосва и решава, че самолетът лети право към тях, за да ги потопи. Включва алармата, а капитанът моментално заповядва изстрелването на ракетите.
Доколкото знам, този капитан бил от лудите глави, които първо стрелят, после питат. Командирът на една фрегата, която в момента е била наблизо до самолетоносача, го описва като твърде агресивен. Но важното е, че грешката се оказва голяма и много трагична. И нашият кораб, и самолетът са били в ирански води и иранско въздушно пространство. Загиналите са стотици. И много деца. Затова иранците заслужаваха най-малкото едно извинение.
- А не са го получили - довърши мрачно Tec.
- Нито думица. Съединените американски щати никога не признават, че са допуснали грешка. Разпращат няколко чека на близките, но нито поемат отговорност, нито се извиняват. И което е още по-отвратително, момчетата от онзи кораб получават медали. Медали, моля ти се! За изключителни заслуги! Това не е ли подигравка? Джордж Буш-старши, който по онова време е вицепрезидент при Роналд Рейгън, казва: „Никога няма да се извиня заради нещо, сторено от Съединените американски щати! Никога! Изобщо не ме интересува какви са фактите!"
- Благородни думи за един държавник! - изсмя се Tec.